fluid<69

Според теб, Папа, с колко се е подкрепил този писател, който, описвайки новия стил на обличане на баща си (след развода с майка му), намира начин да ни запознае с особеностите на съвремието (1986), характера си, политическите си убеждения и музикалните си предпочитания? Четях и не вярвах на очите си, които на този пасаж се разшириха до необичайни за мен размери, докато накрая искрено се разсмях и си казах: Няма начин да не се е вдъхновил с алкохол!

„В облеклото на татко тази вечер имаше нещо недостойно. Тази бяла жилетка или риза, или каквото там беше. Откакто се помнех, той винаги се беше обличал просто и консервативно. Гардеробът му се беше състоял от ризи, костюми, сака, много от които бяха от туид, панталони от полиестер, кадифе и памук, пуловери от агнешка или обикновена вълна. Обличаше се по-скоро като учителите от едно време, отколкото като младите с работните ризи. Само че не беше старомоден, не в това беше разликата. Тя се състоеше в разграничаването на мекото излъчване, което се стремеше да скъси дистанцията, и твърдостта, която искаше да запази тази дистанция. Беше въпрос на достойнство. И между човека, който татко беше и когото така добре познавах, и онзи, за когото той се представяше, възникна огромно противоречие, когато изведнъж започна да носи домашни блузи с бродерии и ризи с рюшове, както го бях виждал по-рано същото лято. И безформени кожени обувки, приличащи на нещо, в което някой саам (коренно население на скандинавския Север) би се чувствал добре. Аз самият бях привърженик на мекостта. Бях против войните, авторитетите, йерархията и всички форми на суровост. Не исках да зубря уроци, а смятах, че интелектът ми трябва да се развива органично. Имах крайно леви политически убеждения - неравномерното разпределяне на световните ресурси ме вбесяваше, исках всички да получат дял от благата и от тази гледна точка капитализмът и плутокрацията бяха най-големите злини. Смятах, че всички хора са еднакво ценни и че душевните качества винаги са по-важни от тези, които се виждат на повърхността. С други думи, бях за дълбочината и против посредствеността, за доброто и против злото, за мекото и против суровото. Така че би следвало да се зарадвам, че баща ми е преминал в редиците на добротата, нали? Не, защото презирах външните ù белези: кръглите очила, кадифените панталони, тесните обувки и плетените пуловери. Защото паралелно с политическите си идеали имах и други, свързани с музиката. Там по качествено различен начин беше важно да изглеждаш добре и да бъдеш готин, което, от своя страна, беше тясно свързано с времето, в което живеехме и което трябваше да намери външен израз. Но не онази част от съвремието, свързана с класациите за поп хитове, пастелните цветове и гела за коса, защото тя се основаваше на консуматорството, посредствеността и забавлението. Не, онова, което трябваше да бъде изразено, беше новаторското и в същото време осъзнато традиционното, дълбоко емоционалното и в същото време стилното, интелигентното и в същото време простото, позиращата и в същото време искрена музика, която не се обръщаше към всички и не се продаваше много, но въпреки това изразяваше опита на едно поколение – на моето поколение. Ах, новото. На страната на новото, там бях аз. И Иън Маккълок от Echo & the Bunnymen беше най-яркото въплъщение на този идеал. Палта, военни якета, спортни обувки, черни слънчеви очила. Това беше доста далече от бродираната блуза и саамските обувки на баща ми. От друга страна, надали точно това беше проблемът, защото татко все пак беше от друго поколение. А представата на неговото поколение да започне да се облича като Иън Маккълок, да слуша британска инди музика, да се интересува какво се случва на американската сцена, да се запали по дебютния албум на REM или Grееn on Red и евентуално да прибави някоя и друга каубойска връзка към гардероба си, беше кошмарна. По-важното беше, че бродираната блуза и саамските обувки нямаха нищо общо с татко...”