Земното кълбо е топче

„По време на своето посещение в Япония британски бизнесмен пътувал във влак – препрочитам тази случка от книгата на Паркинсън и Рустомджи „Невероятните японци”, веднага щом чух за земетресението. При земетресение човек има нужда да се хване за нещо, защо не за книгата „Невероятните японци” ? – По-възрастен японски господин, който седял срещу него в купето, закърпвал седалката. Бизнесменът помислил, че той е железопътен служител, но малко по-късно разбрал, че е изпълнителен директор на много известна фирма. Бизнесменът изпитал огромно любопитство и го попитал какво е правил допреди малко. „Седалката беше скъсана и я заших” –казал японецът. „Но това сигурно не е ваша работа” – казал чужденецът. „Защо не? Железопътните линии са национална собственост, а националната собственост е и моя собственост. Не трябва ли да се грижа за нея?” – попитал на свой ред японският господин.”

„Ох, японците ще се оправят, ами ний, ний…” – въздиша примирено съседка. „Че къде е Япония, на другия край на света, к’во толкова…” – самоуспокоява се продавачката от павилиончето. Аз не мога да си намеря подобна формула за защита, обхванала ме е планетарната невроза. В такива моменти звъня на всички близки. То е нещо като проверка дали всяко нещо си е на мястото в моята Вселена. Звъня на Краси, оказва се, че и тя е извън обичайната орбита. Заради Япония ли? „Не – казва, – заради Либия.” Краси има приятели в Либия, от двайсет години са там, отказаха да си дойдат. Майка им тук е между инсулта и инфаркта, а те как са там в този момент, никой не знае. Преди два часа били добре, но сега…? Краси ми казва либийските новини от последните минути, аз й казвам японските.

Звъня на Елена. Казва ми, че кръвното й в момента е по-високо от месечния й доход. Заради Либия или заради Япония? „Не заради Тайван, нали има предположение, че вълните могат да тръгнат и в обратната посока и цунами да удари Тайван?” Сега пък – Тайван, какво толкова има в Тайван? „Племенницата ми – казва Елена, – всеки момент ще ражда.”

Земното кълбо не е топка. Земното кълбо е топче.

Шарлоте, как можах да забравя Шарлоте ?! Синът й живее в Токио, съпругата му Майо е японка, имат син на две години, Кенто. Шарлоте е приятелка от Дания, сигурно е полудяла от притеснение. „Скъпа Шарлоте, моля те, веднага щом е възможно ми пиши как са твоите деца в Токио. Сърцето ми става колкото аспиринче, когато си мисля за тях.”

Звъни ми Поли. „Помниш ли, когато като деца викахме духове, какво ни казаха?” Амии…, смътничко. Поли: „Тогава се появи дух и ти – каквато си беше обществено ангажирана открай време, не ни даде да го питаме за гаджета, а го попита как ще живеем след 2000 година. И духът каза: „Ще живеете в мрежа и ще орете водата.” Точно така беше. Ние държахме пръстчетата си върху една обърната нагоре с дъното чашка, тя обходи буквите, които бяхме изписали в огромен кръг, и състави следното напълно безсмислено изречение: „Ще живеете в мрежа и ще орете водата.” За да не го забравим, написахме го на една картина отзад, като най-сигурно място. Този пейзаж си имаше вечно място над дивана в хола у Поли, само земетресение можеше да го премахне оттам заедно с нашата тайна информация за бъдещето на човечеството. Но майката на Поли, чистницата, видяла надписа, като бърсала картината само седмица след това и трите викачки на духове бяхме събрани на лекция и тържествен обет да оставим умрелите на мира.

Звъня на Лиза. Лиза е студентка в Бирмингам, била на лекции, още не беше чула за земетресението. Говорим си по скайп. На телевизора зад гърба ми върви картина на CNN от Япония. От Бирмингам Лиза гледа на телевизор в България земетресението в Япония, предавано от американска телевизия. Ама какво е това, което пълзи по нивите? – пита ужасено. Вода, казвам. „Ще живеете в мрежа и ще орете водата” – не искам това безсмислено изречение да става смислено.

Шарлоте не ми е отговорила. Дори не се опитвам да си представя какво й е – син, снаха и внуче в Токио.

Гледам в интернет клип с куче в едно от поразените селища. Къщите са паднали, сред разрухата лежи куче. Прилича на мъртво. До него е застанало друго куче. Пази го. Подушва го. Обикаля го. Репортер се опитва да примами кучето, за което е разбрал, че трети ден стои на страж до мъртвото. В един момент главата на легналото куче се повдига. Живо е, то е живо – изненадва се репортерът. Три дни едно куче е стояло на страж до друго умиращо куче. Репортерът казва, че и двете кучета са прибрани по-късно – едното във ветеринарна лечебница, другото в приют. Кучешка им работа.

Из новините: „Българският консул в Токио Чавдар Градинарски е избягал от Япония заедно със семейството си веднага след земетресението. За напускането на страната той не е получил заповед от Министерството на външните работи, какъвто е редът, съобщи пред БНТ говорителят на Външно Весела Чернева. Светослав Георгиев, единственият българин, който по време на земетресението в Япония е бил в най-засегнатия град Сендай, разказа пред телевизията, че е изключително разочарован, че консулът е напуснал страната със семейството си, без да му окаже помощ да стигне до Токио. А преди това му е бил обещал съдействие, каквито са и задълженията на всеки консул по света. Но Градинарски не само не е помогнал, а е духнал, без да уведоми Георгиев.” Българска му работа.

Шарлоте все още не ми е писала. На Шарлоте очевидно не й е до писма, какъв ли ужас преживява.

Звъня на Лиза. Тук йодът свърши – казвам – как е в Англия? Получила била писмо от директора за подкрепа на студентите Стив Туайн. Писмото е циркулярно, до всички студенти. Съобщават им в коя зала могат да получат психологическа помощ, ако са разстроени от събитията в Япония. Съобщават им кога и къде има насрочени молитви и бдения за Япония, ако имат нужда да участват. Лиза се лишила тези два дни от обяд и внесла два паунда в сметка за подпомагане на Япония. „Точно с твоите два паунда..” – изплъзва ми се. Не е така – казва Лиза, – в университета сме десет хиляди студенти, ако всеки даде по два паунда… Срам ме е, че казах това за двата паунда. Лиза е човек, който казва: „Мамо, точно сега нямам време да ти обясня, но те моля да загасяш всяка лампа, която не ти е нужна, защото това е свързано с живота на децата в Африка.”

В интернет попадам на две снимки. Едната е направена в деня на земетресението, 11 март. Магистрала, която се е разцепила на три ленти, две от които са пропаднали в земята. Разстоянието между най-горната и най-долната точка на пътя е повече от метър. Ужасяваща гледка. Ето какво може да направи природата. Следващата снимка е направена четири дни по-късно. На 15 март. От същата гледна точка. Пътят е отново път, равен. Някакъв валяк все още работи, но е ясно, че скоро там ще се пътува. Невероятна гледка. Ето какво могат да направят хората.

Стига катастрофални теми, ще гледам шоу. Гост в шоуто е Сергей Станишев. Появява се с буркан. Бурканът бил пълен с нещо като пепел, върху която според него се строи магистрала „Тракия”. Българската магистрала откакто се помня е в буркан. Сега има надежда най-после да стане. Не с темповете на японските пътища днес, но с по-бързи от българските темпове вчера. Сергей Станишев обаче твърди, че няма да стане, а и да стане, няма да стане така, както трябва. И е доволен. Това не го разбирам. Я да се върна в интернет, където… слава Богу!.. най-после писмо.

„Скъпа Веси, синът ми Джейкъб е добре в Англия, а снаха ми Майо и внукът Кенто са добре в Токио. Джейкъб отлетял за участие в конференция в Лондон часове преди земетресението. Майо и Кенто прекараха две нощи в училището в техния квартал. Всички съседи са помагали на малкото семейството, останало в този момент без татко. Досега не са изпитали никаква липса на нищо. В училището имало условия за спане, раздавали са им храна и вода. Но учителите си поискали класните стаи обратно за учениците, сега Майо и Кенто вече са вкъщи и са много добре. Нямат само вода. Електричество имат няколко часа на ден. Храна все още имат. Джейкъб се прибира тази вечер в Токио и нещата наистина стават с всеки ден по-добри. Шарлоте.”

Re: „Шарлоте, дължиш ми десет лексотана, толкова изпих, докато чаках отговора ти.”Племенницата на Елена в Тайван родила. Приятелите на Краси от Триполи се обаждат, единият телефонен оператор все още работел. Лиза е сменила снимката си на профила във Фейсбук. Сложила е червен кръг на бял фон – японското знаме? Всички в тези дни сме японци? Червен кръг на бял фон – кърваво ранената планета-топче? Опасана от мрежата www, по която текат български неврозни, японски делови, датски хладнокръвни, либийски огнени сигнали. „Ще живеете в мрежа…”, спирам дотук, защото си спомних, че обещахме тогава на вбесената майка на Поли да не казваме на никого за тази глупост.

Все по-опасен става "мирният атом", а иначе отдавна са измислени двигатели, които работят с вода, обаче още дълго време ще ги задържат.