един анонс.

Турийска пак изненадва....


http://myivoblog.blogspot.com/2012/01/blog-post.html


16 ЯНУАРИ 2012
Уилям Съмърсет Моъм
ОТКЪС ОТ "РАВНОСМЕТКАТА"
(THE SUMMING UP 1938)

Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.
Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен...
Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.
Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: "Нека по-скоро - пише той - да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии."
Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни...
Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство...
Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики... След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена...
Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

http://www.vladislavnozharov.com/2012/01/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE/

Цената на истината и истинската свобода
22.01.2012
Владислав Ножаров
София

http://www.webcafe.bg/id_1201585150_Dovolna_sam_A_vie?_

Доволна съм. А вие?
Николета Бонева Ховрин
25.01.2012, 16:28

Аз съм щастлива, че живея и работя в България. Честно, доволна съм. Не, не съм ничия дъщеря, нямам мастит любовник и не, нямам пари.

На 26 години съм и имам толкова пари колкото изкарам - не с тялото си, а с главата си. И ми писна всички да се оплакват, че интелектуалният труд не се заплаща.

Да, не е особено подредено, но ако на вас ви трябва категоричен ред, за да покажете това, на което сте способни, значи е трябвало да се родите няколко века по-рано. Тогава нямаше да ви платят. Щяха да ви изгорят на клада.

Който иска и може да работи, няма да остане без работа и поле за изява. При това ще има възможността да диктува своите условия. Дори без да има нужния ценз за това.

Искате ред? Ето как се случват нещата с ред:

Когато все още незавършила висшето си образование подготвях документи на консорциум за кандидатстване по обществена поръчка за финансиране от Европейския съюз, се оказа, че има хора, които биха могли да я изпълнят, но не могат да го докажат.

Поръчката беше за комуникиране на един проект, съответно нуждата беше от рекламисти, PR-и и маркетолози. Изискването на уважаемия ЕС беше съответното образование, придружено с 5 до 15 години стаж по специалността. Европейският съюз не ти казва "нищо, ти имаш потенциал, аз вярвам в теб, ще ти дам възможност". ЕС казва "сори, пич, нямаш квалификация да правиш това, което искаш".

В една нормална по вашите критерии държава те приемат трудно в един университет и той струва скъпо. След това го завършваш още по-трудно. Следват години стаж, нископлатена специализация в космополитни корпорации, които после могат да те изхвърлят. И там не работиш от 8 до 5 с един час обедна почивка и по няколко кафета междувременно, придружени с кутия цигари.

Там си щастлив, че работиш 16-18 часа на ден със заробващата амбиция, че биха могли да те изберат между стотиците хиляди желаещи твоето място. Там 21-годишните говорят 5 езика, защото иначе системата не би ги допуснала дори на първо интервю. Нищо че са симпатични.

Колко от вас работят това, което са завършили? Колко ви струваше да го завършите? Учихте ли въобще? Не се оплаквайте, че ви плащат малко - извън границите на тази страна никой не би ви платил въобще, защото никой не би ви допуснал да припарите до подобна работа. Защото не сте компетентни за нея.

Както и аз. Получавам писма на хора, които ми благодарят и на хора. които ме псуват. Те ги изпращат до мен, едно 26-годишно момиче, което се издържа с писане. Писане на реклами, писане на сценарии за телевизия и събития, писане на текстове за онлайн медии, писане на текстове за печатни медии, писане на текстове за песни.

Понякога спя през вечер, понякога не спя с дни, понякога пътувам със седмици. Но съм намерила начин. И знам, че ако искам да кажа нещо, то ще стигне до хората, поне по един от всичките тези канали. И също така знам, че момичетата на моята възраст зад граница могат само да мечтаят за това. Защото те никога не са говорили на толкова много хора, до които аз стигам всеки ден.

Има възможности. Но спрете да гледате в чуждата чиния, а погледнете какво има на масата - в България.

paparazzo написа:Който иска и може да работи, няма да остане без работа и поле за изява.

Така е, ма колко ше работи и за колко ???

Всеки е свободен да си избира начина на реализиране и оцеляване. Къде и как. Да, може и там. Сигурно и аз така мислех на 26. Въпрос на вкус. Ама като виждаш, че нещата зациклят и вървят на по-зле, решаваш да пробваш друго. Тая планета е голяма, да видиш повече места винаги е по-добре.

Стига, че стана много, аз не съм проповедник, само дежурния изповедник.

тази женица е национално богатство/ според мен/.....въпроса е: дали бг. ще и стане тясна в един определен момент. ще видим.

http://www.nikoletaboneva.blogspot.com/?zx=48562bdd220aad69


06 март 2012
Публикувано от Николета Бонева Ховрин в 13:20


дъжда
Стоях на ъгъла тъй дълго че дъжда
Започна да ми пее песен
Бе уморил се да ме вижда все сама
Приел ме бе – другар по плесен

Зазидана на тротоара пуст
Стоях и слушах неговия ритъм
И монотонен тих умерен сух
Дъждът ми пя привечер песен

Разказа ми че тук преди
На същия завой е чакала девойка
И много нощи много дни
Е сплитала косите – като мойта

Била красива минувачи затова
Подхвърляли в краката й монети
А тя е чакала в дъжда
Той принца, все за нея да се сети

Зазидана на тротоара пуст
Девойката отминала в години
Събрала в шепи купчина пари
И тръгнала накрая да го дири

Дъжда видял я от тогаз веднъж
С две дребни детски личица завита
Похвалил я за лудия тояжкааж
Попитал я - къде е принца

Кой принц, намръщила се тя
И хванала мъжа си за ръката
Това се случи снощи под дъжда
Който тъй дълго чакал е зората

София. Цените на имотите паднаха до нивата от 2005 г., като тенденцията за понижаване е слаба и може да очакваме ценово стабилизиране. Това каза Милка Тодорова, директор "Банкиране на дребно" в Първа инвестиционна банка.

С оглед лихвите по ипотечните кредити, които се върнаха на нивата от преди кризата, сега е подходящият момент за покупка на жилище, каза Тодорова.

Затова ПИБ пусна нови ипотечни заеми: свободен ипотечен кредит със 7% фиксирана лихва за 7 години, "Жилище в сегашно време" с ГПР едва 7,87%, кредит "ПРЕимущество" и кредит "Шанс", даващ възможност за финансиране покупка на имоти, предложени на публична продан.

http://sandolino.blogspot.com/2012/03/blog-post.html

01 март 2012, четвъртък
ОПАСНИ ЛИ СА ПОЛУИНТЕЛИГЕНТНИТЕ ЖУРНАЛИСТИ




Положението с интелекта е точно като онзи лаф за бутилката - едни ще рекат, че тя е полупълна, а други пък ще я видят полупразна. В случая става въпрос за черепната кутия на Мартин Карбовски, а дилемата е дали и тя е полупълна или полупразна. Или може би това няма никакво значение, след като независимо от отговора резултатът би бил един и същ.

Ето какво имам предвид. В един надъхан текст за "отмъщението" http://www.standartnews.com/blogs/martin_karbovski__-4/poslednoto_otmashtenie-97.html
Карбовски говори за средния чиновник, който бил вреден, защото назначавал роднини за портиери, крадял, носел скъпи часновници (намек за "оня" шеф на язовирите? ама той не е нито дребен, нито чиновник), а самият той пък бил назначаван от олигарски, които му диктували как да вдига цените на лекарствата и т.н. Дотук добре, говорим си общи лафове и ни е весело, правим очевидни констатации, всички сме съгласни и всички ръкопляскаме . И тук лъсва интелектуалният задник на Карбовски, защото този храненик на системата не препоръчва промяна на същата тази система-хранилница, ами подстрекава в прав текст народът да си го изкара ЧРЕЗ НАСИЛИЕ на чиновниците, аптекарите, пощаджиите и прочие обикновени хора, каквито в крайна сметка сме всички ние, средностатистическите граждани.
Цитат : "Отмъстете им. Взривете едно гише. Поне пуснете една пиратка. Поне ги напсувайте."
И още : "Ето ви упътване: ако сте много болен и не може да си купите лекарство от аптеката, купете си от пазара бертолетова сол, сяра и дървени въглища. Смесете ги в пропорция (виж гугъл) и ги натъпчете н една тръба, като от двата й края затъкнете с пирони и гайки. Сложете фитил. Потърсете първата аптека, където лекарствата са по-скъпи от същите в Турция. Предупредете учтиво персонала да излезе през вратата. Запалете фитила и бавно се предайте на полицията, като се отдалечите с бързина, съответна на дължината на фитила..."

Ето това е разрешението според полуинтелигентния - шашка динамит. Виновна е скапаната държава, а не онези, които дърпат конците. Виновен е глупавият народ, а не платените журналисти, които го лоботомизират денонощно с поръчкови материалчета.

В текста на Карбовски виждам и много расизъм, но това той не го крие, защото винаги и при всякакви обстоятелства се е отнасял с пренебрежение към циганите. Виж, Лили Иванова е друго нещо и Карбовски с удоволствие я цитира ("Лили Иванова има една теория. Красива теория. В нея се твърди, че... " въх, спестявам ви останалото...), защото тя затова и му плаща - да й пише мемоарите и да и лъска реномето. И понеже поради чисто финансови интереси не може да отправя нападки - директно и поименно - към узурпаторите и мошениците в политиката, икономиката и културата, дай сега да бъхтим циганите! От думите му ясно личи, че той не ги зачита за български граждани и дори заплашва, че след време те щели да си направят (явно така Карбовски си представя свършека на света) самостоятелна държава на мястото на България : "Нека циганите родят тук децата си и нека тук си направят тяхна държава - държава от цигани и чиновници. Последното отмъщение."

Цялата тази патетична тирада всъщност се оказва въведение към личното мнение на Карбовски за един развод, който явно не му отърва. Не му отърват и цените на лекарствата, обаче не казва нито дума за калпавата здравна система. Не му отърват и останалите в чужбина български деца, а забравя да спомене за неспособността на журналистите да скалъпят обективна статия за всеки един такъв случай и да предложат грамотно на вниманието на широката общественост юридическия казус. Не споменава и за нехайството на отделните дипломати (а техен работодател е същият като този на Карбовски), които би трябвало да се намесват винаги в полза на българските граждани. От десет кладенеца вода носи, за да поднесе една информация абсолютно тенденциозно, половинчато, изкилиферчено... Но никой не му се сърди. Он толко си може, а и народът чете избирателно.
И всичко това е публикувано на сайта на национален ежедневник, което пък придава допълнителна тежест на текста, прави го по-достоверен, нищо че единствен конкретен аргумент в него се явява някакъв си SMS...

Та, защо полуинтелигентният интелектуалец е опасен.
Много от вас може би ще си кажат, че един полуинтелигентен полукелеш е по-безвреден от един нискоинтелигентен баш келеш, обаче не е така. Един полуинтелигентен полукелеш е по-опасен с това, че умее да си издокарва келешлъка, да го лъска и изтипосва, тъй щото да грабва окото, да се харесва и да печели последователи, да го превръща в качество, идея, идеология. И така полуинтелигентният става кумир на простаците, чиято примитивна мисъл изведнъж придобива завършен вид и привидно човешки облик, а пред очите на доскоро низвергнатите, неграмотни отрепки се открива неочакваната възможност да изказват мнение, да пишат стихове, да дерзаят за изкуство, да се докопат до власт и т.н. Уместен пример за подобна полуинтелигентна мерзост е популярното предаване "Ку-ку" и последвалият пробив на славитрифоновщината, чалгата и тоталната идиотизация на обществото.

Полуинтелигентният е таранът, разчупващ черупката на здравия разум и добрите чувства. Полуинтелигентните и полуобразованите са проводниците на упадъка, те легитимират дискриминацията в обществения длюбят, те подтикват към насилие и банализират глобалните проблеми чрез популизъм. Защото е лесно да се печелят дивиденти от проблемите на другите, обаче когато стане въпрос за разрешаването им, полуинтелигентните предлагат разрушение и омраза. И знаете ли защо? Защото на тях това им е бизнесът - това може само да им роди главата и от това единствено печелят.

Тоталитарните режими от миналия век бяха създадени и ръководени от такива учили-недоучили полуинтелигентни типове, а сега пък техните полуинтелигентни отрочета ни поучават как се прави демокрация и как се живее в общество, поощрявайки същевременно етническата омраза, физическата саморазправа и тероризма.

И познайте защо нещата никога няма да потръгнат! Мисля, че бихте могли да се досетите сами, дори и ако бутилката ви е изцяло празна.

Eдна система, май е по-лесно да се смени исцяло, вместо да я ремонтираме, нещо като старата трошка... Жал ми е за пътниците, ама...

7george написа:Eдна система, май е по-лесно да се смени исцяло, вместо да я ремонтираме, нещо като старата трошка... Жал ми е за пътниците, ама...

По северно-американски ...

Неска си харесахме нова премиерка, да видим другите дали и те така мислат:

Forty years in government is a long time. It’s a long, long, long time. Forty years is enough! It’s time for something new. Danielle Smith and the Wildrose are the best choice for change in Alberta – to make our public health care system work again, to restore our eroded democracy, to bring fiscal responsibility back to government and to lead Alberta into future. Vote Wildrose!

http://www.webcafe.bg/id_71002637_Ako_shte_izneveryavash_neka_e_s_krasiva_jena


Ако ще изневеряваш, нека е с красива жена
Николета Бонева Ховрин 06.05.2012, 18:18 (обновена 07.05.2012, 07:38)

Така си вдигаш цената пред останалите

Изневярата си е изневяра, няма какво да я обяснявам - прецаква нещата, това е едно на ръка.

Но има значение дали ще изневериш с някакво безцветно девойче, дето не бих забелязала, ако се размина с нея по улицата или с мацка, пред която жените губят ума и дума, и като я видят тичат до фитнеса, фризьора и най-близкия магазин с високи токчета на висока цена.

Ако изневериш с красива жена - това е предателство, ако изневериш с грозна жена, е унижение.

Драги мъже, нали сте усетили разликата във вниманието, което получавате от свободните жени, когато влезете в нощно заведение сами и когато влезете в нощно заведение, придружени от супер-яката-мадама.

Независимо ви е гадже, сестра, колежка или личният ви психотерапевт, независимо дали я прегръщате, целувате или просто й купувате пиене - няма значение. Фактът, че друга жена, при това не каква да е, е решила да прекара вечерта си с вас, автоматично ви вдига акциите.

Това е сигнал за всички останали жени в заведението, непреведим на адекватен език, че вие "си струвате". Веднага ще бъдете забелязани. Гаранция.

Е, сега вземете цялото това усещане и го обърнете наопаки. Ако влезете в същия бар с някакво девойче, такова едно - леко трътлесто, с недотам измита коса, и въобще не нещо, което ще разбуди дори и нашите сексуални фантазии, акциите ти спадат.

Защото всяка жена се сравнява с нея и ако оцени продружителката ти негативно, оценява и теб така. А какво остава да кръшнеш на жена си с това "нещо". Това ти действие повдига въпроса: "Абе ти мен познаваш ли ме въобще?!!", защото тази жена, която е избрала да живее с теб, е минала бая години, изпитания, избори, усилия, връзки, за да е това, с което си лягаш вечер. И се гордее със себе си.

И изведнъж ти играеш на дъмпинг, оценяваш по-високо от нея (щом си кръшнал) някакво си кифле там, на което тя не би обърнала внимание. Защото красотата, драги ми Казанова, не е въпрос само на биологическа даденост, тя е въпрос и на интелект. Всяка жена може да изглежда добре - достатъчно е да знае как да го направи и да положи усилие.

Адът на жените са другите жени.

Когато един мъж изневери с жена, на която останалите жени се възхищават, репликите, които ще чуе неговата половинка са: "Той не те оценява достатъчно", "Мъжете са такива", "Сигурно тя е виновна, нещо го е хлъзнала", "Слаби са им ангелите - като видят готина мацка и им се подкосяват краката"...

Един вид, не е добре това, дето си направил, ама не е като да не е разбираемо. В крайна сметка, колко такива сме виждали.

Когато един мъж изневери с незабележимо девойче първо няма реплики. Настъпва неловко мълчание, изпълнено със съжалителни погледи към измамената нежна половинка. Това мълчание съдържа неизречени мисли като: "Ха-ха-ха-ха-ха", "Лелееее, ама какъв е тоя, бе...", "Тя, като ни обяснявяше колко е готин, сигурно е послъгвала - да не й се смеем", "Толкова ли е изпаднала?", "А Митко колко я обичаше, как можа да го зареже заради този..", "Знаех си аз, че тя нещо крие, те не бяха щастливи и без това"...

Тоест тя излиза глупава и не-толкова-яка, а когато намесиш репутацията на една жена като резултат от връзката ви, означава, че се изправяш не просто срещу женските бесове, но и срещу нейното его. А това е по-лошо, отколкото си мислиш.

По-добре да е красива.

Ако ще кръшкаш, поне избери жена, към която никой от двата пола не би имал забележки. Първо - ще си направиш кефа, второ - по-добре само предателство, отколкото предателство и унижение за половинката, трето - жените ценят по-високо мъжете, които са "хванали" по-яки жени, дори и в тази ситуация. Така че ако в резултат ти бият шута - поне ще си хванеш гадже по-лесно.

По-добре да е красива.

Тогава и съпругата няма да има протиф. Щото както беше казал 1 мъжкар: "Когато éбъ аз, значи éбе цялото семейство. А когато теб, Ленче, тъ éбът, значи таковат нас... "

paparazzo написа:http://www.webcafe.bg/id_71002637_Ako_shte_izneveryavash_neka_e_s_krasiva_jena


Ако ще изневеряваш, нека е с красива жена
Николета Бонева Ховрин 06.05.2012, 18:18 (обновена 07.05.2012, 07:38)

След като го прочетох, интересно ми стана какво ли мисли Найки за „Фелиниевата метафоричност, интерпретирана чрез балканския синдром във филмите на Костурица“. Като че ли е влюбена и оглупяла... Найки.

много е хубав. наистина. готена е жужи.


http://www.otkraivreme.bg/2012/05/story-09/
Песен в плик – Йоана Мирчева

Не ми трябваше много време,за да разбера, че не ставам за тази работа. Седях в проклетия кабинет с тапицерия от седемдесетте и прашясали портрети на комунистически вождове и вече знаех, че ставам за всичко друго, но не и за тази работа.

От мен се очакваше да оправдавам словосъчетанието “културно събитие” за всички самодейности, които този малък Младежки дом провеждаше. Да говоря със сноби, които предпочитат да се приемат като хора на изкуството,и да запълвам времето между 9 и 6 , седейки в кабинета, за който десетки биха убили да имат.

Не пуша цигари, а знам, че са идеалното оръжие за борба със скуката. Пия достатъчно,за да вляза сам в клишето на недооценен музикант, за какъвто се имам и само кухарката ме спасява съвсем да не полудея. Интересно е как човек не се притеснява за себе си до определена възраст, мислейки, че всичко предстои да му се случи, а в един момент изпада в луда паника, че времето лети.

Гледам се в огледалото. Нито вече на 20, нито чукнал трийсетака. Между младостта и очакванията. С няколко провалени връзки, репертоар за един албум, нито един хит и лека брада. Напълно осъзнавам какво кара незадоволените “каки” по коридорите на Младежкия дом да ми се кискат глупаво , дори на въпроса “колко е часът”, но никак не разбирам защо в навечерието на тридесетия си рожден ден ме притиска тягостното чувство, че искам да духна глупавите свещи и пред някой друг, освен приятелите ми.

Винаги съм мислел, че изкуството се поддържа, когато имаш режим. За да знаят музите кога да дойдат. Затова обичам да ставам рано, да ходя пеша на работа и всяка сутрин да си купувам един килограм зелени ябълки от Ади. След 6, режимът ми се мери в запои със “старата кримка” Петеца, когото познавам от десет години, и от когото няма как да избягам, защото живее два етажа по-надолу.

8 и петнайсет. Пред сергията за плодове на Ади. Тя знае какво искам и винаги ми слага няколко ябълки отгоре. Не съм някой кретен- вегетарианец, така че по-скоро ябълките заместват цигарите. Ади работи на пазара откакто се помня. Винаги съм я познавал. И винаги изглежда еднакво. Много обичам това, че поне тя няма как да ме изненада. Носи шушлякови анцузи, косата й е винаги вързана и постоянно си избира неподходящи мъже. Едно от нещата, които ценя в нея, е че никога не ме занимава с любовните си драми като повечето жени, които се опитват да разгадаят мъжката логика чрез мен. Как да им обясня, че няма такава. За мъжете нещата в живота се делят на “секс” и “всичко останало”. “Всичко останало” не може да замести секса, но понякога (много рядко) то е по-интересно от него. И някои дами попадат в кофти ситуацията да се чудят какво става. Ади , обаче, никога нищо не казва. Тя приема , че тъпотията й да се влюбва в тъпаци винаги й се връща тъпкано и пуши със спокойна и чаровна усмивка всеки ден на пазара. Между любовта и зелените ябълки.

Докато ми подава плика с плодовете, Ади ме пита кога ще чуе някоя нова песен от мен. Тя е единствената, която наистина ме възприема като музикант. За нея с музика се занимават само Моцарт и аз , което ме поставя на изключителна висота в очите й. Възъхищава ми се искрено и всеки път ме кара да си донеса китарата. Пак нещо скромнича, че не съм музикант. Глупак. Ако не съм музикант, какво съм?

Гаджето й, отдавна емигрирал от арабските страни,който съм си кръстил Ал-Араб, пристига и набързо й се развиква, че нейната сергия била най-неподредена от всички. Хили ми се нещо и аз бързам да се изнеса.

Седя си в “шефското” място и се опитвам да се накарам да ми хареса. Тече събрание за програмата през следващия месец. Слушам внимателно за ансамбъл “Кокиче”, четения на застаряващи поетеси и изложби на ветерани от войните. Всички мои предложения са отхвърлени, тъй като щели да излязат скъпо, а накрая получавам отговорността да презентирам “вълнуващата” ни програма пред хора от районното ръководство. Полудявам. Ама наистина. Скарвам се жестоко с всички, изисквам обяснение защо нищо, което предлагам като “шеф културни дейности” не се приема и в същия този момент осъзнавам колко измислена е моята позция. Един килограм зелени ябълки летят по портретите на комунизма, всичките ми “почитателки” са смъртно уплашени, че съм психопат, а аз не изоставам в обидите по адрес на всички присъстващи, техните семейства и цялата плява в културната сфера. Тряскам вратата драматично и се заклевам на висок глас, че никога повече няма да се върна тук.

Часове по-късно обръщам водки с Петеца в неговия апартамент и проклинам себе си. Имам наеми, сметки, времената са кучешки, заплатата в центъра беше добра и като леко суеверен изграждам теорията, че Ал-Араб ми е урочасал деня. Петеца ме слуша и се хили. По-възрастен от мен с петнайсет години, но цял живот е имал мустаци. Той ме слуша разсеяно и само ми казва да тегля майна на всички и да не се притеснявам. Петеца работи на неразгадана от мен позиция в голямо музикално студио. От години ме лъже, че ще ми намери нещо там и че ще им пусне песните ми. Всеки път , когато питам какво става, той нарежда да си стягам задника и да запиша поне една песен за пред хора, а не да се размотавам като някой скитащ бард с китара. И така всеки път. Сега отново чувам същите думи и разбирам, че тряскането на врати изглежда готино само по филмите. Иначе е лош автогол , който можеш да си вкараш.

Тази нощ не мога да спя, въпреки че съм се напил. Обмислям как да се извинявам на сутринта и да моля да се върна, от което ми се повдига дори повече от водката и изтичвам да повръщам.Дванайсет часа и три минути. Честит рожден ден, идиот такъв!

Старите навици умират трудно. Разбира се, че не можах да стана рано, но докато се усетя и бях цъфнал пред сергията на Ади. Тя е изненадана да ме види на обяд, но тръгва да ми слага в пликче обичайното. Спирам я. Нищо не казвам,но хора, които не говорят много, най-добре разпознават различните видове мълчания. Измрънкавам засрамено олекотена версия на събитията от вчера. Тя ми се усмихва. С онази нейната усмивка, която прилича на пристанище. “Идвай при мен!”- казва ми тихо. И тези думи бяха по-хубави от музика.

Гледам се в огледалото. Официално на 30. Избръснах си брадата, сложих си анцуга и в 8 часа кацнах на пазара. Добре, че Ади не ме кара да ставам с нея в 5 и да ходя на борсата. Дава ми привилегии, които дразнят Ал-Араб, но аз пък гледам да не дразня него с много приказки. След 30 години прекарани в многословие, обяснения и безумия се научавам да си мълча, да си бачкам , и ако искам да кажа нещо- да свиря повече на китарата в нерегламентираните ми почивки.

Мислех си, че дните из студените коридори минават бавно, но на пазара си беше направо безвремие. А в това безвремие, се случваше всичко и имаше всякакви. Наблюдавах постоянно. Хора, които не мога да впечатля с остроумните си шеги за поезията, и които няма да оценят невероятните ми ( и вероятно ненужни) познания за националния отбор по футбол на Полша от 74-та и звездите на тима Жмуда, Гадоха, Касперчек и Гжимеш Лято. Хората, които работят на пазара знаят всичко един за друг, но не се кефят да се правя на колоритен като иронизирам останалите. И знаех, че ако продължа да го правя, ще бъда същия досаден сноб, какъвто отчаяно избягвах да стана. Ади не ми дава съвети за оцеляване в тази нова среда. Тя ми се усмихва. Тя това може да прави. А с това ми подсказва, че тук не съм на състезание по популярност и че не е най-важното всички да те харесват. И усещам колко по-леко дишам ,когато оставя товара на предишния си живот и просто остана насаме със себе си. Живея за мига, живея за деня. Не знам дали съм щастлив, но със сигурност съм изморен. Но не от работата на пазара.

Изпълних дългоочакваното си обещание към Ади и й изсвирих нещо. Един мотив, който отдавна ми се върти в главата и който в тишината, която остава след суетата, най-накрая се превърна в песен. Изсвирвайки последния акорд, усещам нещо непознато. Освен одобрителните погледи на съседите по сергия,усещам хита. И Али го усеща. Такива неща не са за префинените сетива на разни от филхармонията. Те са за всички. Всеки има чакра за музикалния хит. И ме обля вълна на еуфория. Там, между щайгите с плодове. Не стъпвах по земята, не носех анцуг, не бях там. Аз и моята китара бяхме стигнали най-важния момент от връзката ни-създаването. Чувам , че всички наоколо ми ръкопляскат, Ади ме стиска леко по рамото с най-сияещото лице, което някога съм виждал.

И тогава, може би защото съм леко суеверен и денят ми започна с най-неприятното лице-това на Ал-Араб, не можах да се насладя на този безкраен оргазмичен миг, защото ми се подкосиха краката. Сред първата публика на моята песен видях да ръкопляска Ема. Една жена от моето минало, която упорито отказваше да се превърне само в спомен. Много обичам да я слагам като определително в речника ми за термина “голямата любов”. И много обичах нея. Беше същата , каквато си я спомнях от университета. С тези прекрасни, леки и фини крайници, които я направиха звездата на волейболния отбор. Спомням си как я гледах в прилепналите й панталонки и винаги спонтанните емоционални мимики и в края на първия гейм на финала на университетското първенство знаех, че искам да се оженя за нея.

Тогава впрегнах целия си наличен, студентски чар , за да я впечатля, но се оказа, че изобщо не е нужно. Тя ме харесваше такъв, какъвто не знаех,че мога да бъда. Имаше онзи ужасно сладък смях, който оценява шегите и коментарите ти, защото наистина са разбрани в пълния им смисъл. Ема не можеше да разкаже нито един виц до края, нито пък се буташе да е център на внимание. Но винаги присъстваше с цялото очарование на някой, който се забелязва и беше най-добрата компания за такива като мен. Шут и принцеса. Която ме превърна в принц.

Големите раздели на големите любови никога нямат смислено обяснение, затова наистина не можех да повярвам, че пътищата ни се разделиха и че сега я виждам на пазара, хванала под ръка някакъв висок мъж, който също ми ръкопляска. Не ми ръкопляскай! Вече го мразя.

Тя ме поздравява с усмивка. Радвала се да ме види на неочаквано място. Запознава ме с високия. Тъпи формалности. Гледам да не се комплексирам, че не съм от най-високите, но определено не ми е приятно да гледам нагоре, за да срещна погледа на някакъв къдрав дългуч от Стара Загора. Мисля, че в този момент оформям две от своите изконни житейски правила, които някой ден ще оставя като завет, ако имам дъщеря.

Първо: видиш ли къдрав мъж, бягай надалеч! Не те чака нищо добро! И второ: видиш ли някой с възкъси панталони и бели чорапи, веднага се омитай! Пичът от Стара Загора беше с джинси в точен размер, но съм убеден, че някога, някъде, нещо му е било възкъсо.

Това беше от онези разговори, които са ужасно глупави, защото никой не казва това, което наистина иска. Високият изобщо не вярва,че с Ема сме били просто колеги, тя не може да прикрие, че иска по-бързо да си тръгне, а аз тотално не мога да превъзмогна чувството, че искам да я целуна, да поговорим, да сме заедно и да ударя един на гаджето й.

По-късно Ади ми казва, че този не й е просто гадже, а годеник. Тя също познава Ема, която минавала през сергията й сравнително често и сравнително в други часови пояси от мен преди. Сега съм там фул-тайм и репетирам какво да й кажа, когато я видя пак. И разбира се, наясно съм, че това няма да е никак скоро.

Минават седмици и напрежението ме съсипва. Знам, че е дошло време за редовната ми “рехабилитация” при Петеца. Изсвирвам му новата си песен и той е на ръба да ме пребие, че не съм го направил по-рано. Този път съвсем сериозно ми поставя ултиматум да запиша песента, защото иска да я занесе в студиото. Правя си груба сметка и вече се видях на сергията с години, за да запиша една-единствена песен. Полях резултата с водка. И този път спах непробудно.

В следващите дни Ади забелязваше киселата ми физиономия. “Заради Ема ли?”-каза тя. Аз дори не отговорих. Ади ме попита дали знам какво да правя, ако ми каже къде живее Ема. Живнах малко. Тя ми записа някакъв адрес на малко, жълто листче и ми каза, че ако искам да споделя истинската причина, тя е насреща. Казах й за песента. Олекна ми. Тя ми подари поглед “пристанище” и въздъхна тихо. Колко е приятно да не ти пробутват клишета, че “животът продължава” и късметът “все някога се усмихва”. Някакъв костюмар иска два килограма зелени ябълки и ми става смешно.

Стоя пред един блок с малкото, жълто листче в ръка. Сядам на пейката пред входа и чакам. Ветровито и облачно време. Но топло. Любимото ми. Ема притичва към входа и замръзва на място като ме вижда. Веднага знам, че тя знае какво ще й кажа. Но не се отказвам. Толкова отдавна не съм говорил за това, което искам, че я задължавам да ми отдели няколко минути. Изливам си всичко, без да я карам да взима решения. Тя и не може. Ако не познавах лицето й толкова добре, щях да реша и че не мисли в момента. Тръгвам си. Тя е объркана , а аз пречистен. Преди беше обратното. Колко е хубаво да си егоист.

Във ветровитото време няма много клиенти и съм сам на сергията. Ади я няма от няколко часа. Пия някакво ужасно кафе и за първи път отказвам да мисля за каквото и да било. Нещата са такива, каквито са и няма смисъл да се стресирам за това, което не мога да контролирам. В този момент идва Ади. С огромното си шушляково яке и коса, разрошена от вятъра.Усмихва ми се по невиждан досега начин и ми подава един омачкан пощенски плик. Гледам я въпросително. Тя ми казва, че всички от пазара са събрали пари, за да запиша моята песен. А аз много добре знам кой им е казал. Ади ми подарява песен в плик. Нямах какво да кажа, а и не беше нужно. Тя ме гледаше с широко отворени очи, които поглъщаха емоциите ми. Лекото треперене, почти невидимите ми сълзи и мълчанието. Прегърнах я. Тя ми отвърна. Никога не съм я виждал да прегръща никого.И за първи път усетих нейните ръце сключени зад гърба ми. Започна леко да ръми.

http://www.webcafe.bg/id_1910902411

Талон номер 10

VaGro
30.03.2011, 10:31 (обновена 30.03.2011, 15:42)

Това е историята на едно билетче за градски транспорт. Всъщност талонче. От онези, дето ти излизат по 80 стотинки парчето. То беше последното от поредицата. Под номер 10. Нещо като най-силната карта в ръка след раздаване.

Негов притежател беше лельобаба Надежда, доскорошна дългогодишна учителка по „Човек и природа" и дебютираща обитателка на безбрежния свят на пенсионерството.

След като съвестно беше изпукала без да се замисля талончета с поредни номера от 1 до 9, в един пореден шибан ден лельобаба Надежда се качи на поредния шибан тролейотрамвай и се сблъска с... „дяволията"!

До този момент стресираният мозък на лельобаба Надежда не беше й позволявал да прави зрителна дисекция на пътниците, лашкани в душната безтегловност на градскомобилните бараки. Но в този ден не беше така!

Секунди преди да посегне към последния си свиден талон номер 10 лельобаба Надежда се огледа и видя дузина пътници около себе си, които просто държаха неперфориран билет в ръка и зорко се оглеждаха за униформен „враг".

В този момент лельобаба Надежда откри мощен пробив в Системата. Извади своя „Номер 10" и зачака. Нищо не се случи. Спирките се редуваха. Пътници слизаха и се качваха. Някой прибираха своите билетчета, други ги вадеха, след това на свой ред ги прибираха.

Лельобаба Надежда пристигна до своята Точка Бе. Слезе и с любов прибра своето последно талонче в портмонето си. Блажена усмивка я озари. Започна трескаво да пресмята, ако повтаря „системния пробив" всеки ден, колко разходи ще успее да покрие от хилавата полусомалийска пенсия.

Заредиха се дни, седмици, месеци. Лельобаба Надежда се утвърди в редиците на армията за спасението на билетчетата от перфорация. Тя пазеше своя „Номер 10" като очилата си и го наричаше „най-скъпото", с което биеше по точки дори маниака Ам Гъл с оня тъп властелински пръстен.

Безгрижните тролейотрамвайни дни на лельобаба Надежда и нейното талонче се редуваха с критични авантюри. На няколко пъти контрольори-садисти се вмъкваха във вонящите градскомобилни бараки, но тя ги финтираше в последния момент и „най-скъпото" й оставаше неосакатено от болезнена перфорация.

Веднъж през зимата го изпусна на мокрия и кален под в един нагъчкан трамвай. Хвърли се като обезумяла, прибра го грижливо в носната си кърпа и после в къщи дълго и нежно го суши с ютия.

Няколко месеца по-късно лельобаба Надежда беше спестила левчета за нови завеси в кухнята и душ-слушалка втора употрлюбя. Дори започна да използва двупластова тоалетна хартия и кисело мляко с 1,2% масленост повече. С две думи, стандартът й на живот рязко се вдигна благодарение на фантастичния талон номер 10 и пробивът на грабливата система.

Тя завърза и познанства с други „колеги по неперфорация". Събираха се на гости, говореха си, чертаеха безопасни маршрути и обсъждаха нови тактики и похвати във войната с контрольорите в градския транспорт.

Половин година по-късно климатичните условия, потните човешки пръсти и радиацията в Япония промениха вида на талончето с номер 10 до неузнаваемост. Беше пожълтяло, измачкано и с полуизтрита визия. Лельобаба Надежда виждаше как от ден на ден „най-скъпото" й остарява и се сбръчкава в ръцете й.

Вечер дълго го гледаше на светлината на нощната си лампа и в очите й напираха сълзи. Възрастната жена усещаше, че мигът на раздялата се приближава. И той дойде...

В един душен предиобед в епицентъра на лятото лельобаба Надежда рискува да поеме по един от най-опасните маршрути на столицата. Групата й избягваше тази рискова дестинация и ползваше дълги заобиколки, но днес наистина се налагаше да се действа екстремно, защото в един далечен хипермаркет за бедни бяха пуснали олио с цели 30 стотинки под нормалната цена.

Още след третата спирка лельобаба Надежда се оказа в дяволски капан. Атакуваха я двама контрольори и от двете страни на пътуващата барака. С трепереща ръка смелата жена забоде изтънелия талон номер 10 в зеещата паст на олющения перфоратор и натисна с всичка сила. Металните зъби пронизаха тънката хартия и в „най-скъпото" зейнаха пет огромни дупки.

След като „врагът" отмина, лельобаба Надежда се отпусна на една мръсна седалка и се разплака тихо. Така остана с часове, возеше се и не слизаше. Пропусна олиото с минус 30 стотинки и то няколко пъти, но на една оживена спирка тя най-накрая излезе от транса и тръгна да слиза. В този момент отново получи прозрение. Светкавично си набеляза от качващата се тълпа една жена с износени дрехи и тъжен вид. Напъха смъртно ранения талон номер 10 в ръката й с думите „Ето ви билетче!", смигна съучастнически и се смеси с тълпата.

Новата притежателка на „най-скъпото" се качи с усмивка в трамвайотролея и след няколко спирки на свой ред предаде пробитото парче хартия на следващ качващ се пътник.

До късно вечерта Талон Номер 10 смени две дузини пътници и завърши житейския си път, забоден зад перфоратора в едно депо, а лельобаба Надежда извади 8 лева от спестените си благодарение на него пари и се подготви на следващия ден да купи комплект талони.

Ако всичко вървеше по план, можеха и да й стигнат до 21-ви декември 2012-та...

Точно поради тая жалка човекопричина, местните чиновници замислят некви нови електронни карти-билети. Да се елиминира подкупния шофьор-контрольор. И ще ги въведат. Печалбата и дохода трябва да постъпват ритмично и неотклонно. И да се превърти докато ти дойде спирката.

Аз предлагам данък "разходка в парка. Тия алеи и пейки искат подръжка.

7george написа:Точно поради тая жалка човекопричина, местните чиновници замислят некви нови електронни карти-билети. Да се елиминира подкупния шофьор-контрольор. И ще ги въведат. Печалбата и дохода трябва да постъпват ритмично и неотклонно. И да се превърти докато ти дойде спирката.

Аз предлагам данък "разходка в парка. Тия алеи и пейки искат подръжка.

Ужаст, 1 време колко лабаво беше сичко тва тука, бавно но славно вървиме по пътя към "сфетлото бъдеще" !!!

Ноември

на майка ми

Капят, падат листата - като ярки мъниста
от разкъсана гривна на нечия китка.
А ноември е дълъг и горчи без да иска -
като пазена в скрина отрязана плитка.

Гледат кухи и хладни гнезда към земята -
към безмълвните купчини есенно злато.
Алчността им е още съвсем непозната-
щом си пазят на дъното мирис на лято.

А студът като бърза отрова ни пари
по подметките, свирещи валс със паважа.
Във ръцете се вкопчва. И се мръщим - едва ли
има още кой знае какво да ни каже.

А от клоните Божият сън се отцежда -
пак сънувал е старецът, че сме бели и чисти.
И е плакал с онази трептяща надежда
на последните мамещи есенни листи.



/то е малко старо, но авторката е прекрасница малка./

има стихове, които просто си седят и си чакат времето. и като спрелия часовник са верни поне по няколко пъти в годината.

обичам, Ники.........
/много ми е мъчно/.


Понякога стоим и се сещаме "Леле, как мина тоя февруари, въобще не го усетих!", друг път броим дните от отминаващият месец. Времето не е единодушно. Времето е наше.
Преди точно един месец, точно на тази дата беше най-ужасният ден от живота ми. Разбрах защо думата " проходилка " е една от най-ужасните думи в българският език. Разбрах защо думата "подлога" е една от най-зловещите. Изгубих срама си. Преброих приятелите си. Познах дълбините на обичта си. Научих се да казвам "благодаря" по 10 пъти на ден. Научих се да моля за неща от които преди съм бягала. Забравих да пиша, защото където няма въздух има бинт. Изгубих желание да говоря дълго. Забрявам по-бързо. Не мога да се концентрирам. Тези неща не са ти нужни за да се изправиш отново.
Време? Нe, вяра.
Тялото следва духа.

http://nikoletaboneva.blogspot.com/2012/10/22102013.html?zx=1f2a1770e3c79bd2

/вместо да фъсне по най- бързият начин от ръбъ- тя стана- парушева.....вредна е за себе си/.

paparazzo написа:обичам, Ники.........
/много ми е мъчно/.

Преди точно един месец, точно на тази дата беше най-ужасният ден от живота ми.
http://nikoletaboneva.blogspot.com/2012/10/22102013.html?zx=1f2a1770e3c79bd2

Найки катастрофа ли е преживяла или операция?

не, Фло, не- скочила е малко след Феликс!!!

http://www.btv.bg/videos/predavania/video/771122068-Ekskluzivno_ot_Nyu_York_s_Ina_Grigorova.html

/винаги се сещам за НЕЯ/

Кой е Феликс?
А това не е ли предателство?

тц, тц, тц, Фло- Феликс Баумгартнер!