Европа гръмна,дееейба.....

Marginal написа:Мноо ходиш нещо Папа ...

Скапаната криза го беше върнала във втори клас. Не, че си спомняше какво точно е имало във втори клас, но повечето “колеги” от неговия бранш ползваха този израз във вариации от първи до пети клас. Някак подходящо беше залепнал на новото им усещане за несигурност и объркване. Чувстваха се като ученици в ново училище. Нещо се случваше, нещата не вървяха както преди. Продажбите спадаха, стоката залежаваше. Дори вечно ухилените китайци по “Илиенци” мяукаха някак тъжно на тяхната неразбираема каша от звуци, наричана език.

При спомена за китайци леко се усмихна. Сети се навремето, как бяха ходили с един негов авер – много прост човек – до Китай. Той отиде за стока. Неговият авер – никой не разбра за какво отиде. Май да се разходи. Беше намерил някакви пари и си играеше на американски турист. Много прост човек. А той направи добрите сделки. Само за година- две приличната печалба го пресели в Швейцария на Балканите.

Издаде сподавено ръмжене. Така ръмжеше инстинктивно, когато беше доволен или когато беше много пиян. Ръмженето го накара да се сепне от спомените и плахо да се огледа. В далечната част на трезора беше дошъл нов клиент. Някаква странна форма на градска русалка – наполовина мутра, наполовина кука. Нямаше къде да се сложи опашка, но и без нея новодошлият очевидно добре плуваше в мътна вода. С къси маркови панталонки, тениска D&G и с неизбежната като родово проклятие чанта “диагоналка”, той се беше вдълбочил в някакви дела над своя сейф. Бързите действия на непознатия рязко контрастираха с тъгата, лъхаща от намаляващата пачка в неговия сейф. Погледа я още малко.

Пак се сети за Китай. Мммм, да. Хубави времена бяха. Сети се как се беше отрязал още в самолета. Сети се за мизерния хотел, в който бяха акостирали с простия му приятел. Той го беше избрал. “Няма да им давам на онези маймуни доларчета, я!”. Доларчетата бяха в една малка чантичка с която ходеше ден и нощ. С нея дори спеше. А неговият човек въртеше някакви кредитни карти, обикаляше като слънчасал по банкоматите и се пулеше, защо не може да се оправи. Голям аджамия.

Заведе го дори до кръчмите на руските търговци – оазиси на изобилието и разбираемостта в този жълт океан от нарисувани ченгели и крякащи мошеници. А той вика: “не та не, там имало само разбойници”. В началото не искаше да влиза. Добре, че после малко му дойде акъла. Сети се как се наливаше с най-евтината бира, апропо – доста прилична, и как едва не припадна от яд, когато заради този дебил – авера му, изтърваха прекрасна кьор-софра.

Постепенно спомените избледняха и той се върна в скапания трезор на скапаната банка, хванал здраво скапаната тънка пачка. Градската русалка вече беше отплувала. Колко ли беше стоял? Половин час, четиридесет минути? Навремето тези минути му бъркаха директно в джоба. В онези славни времена пръв отваряше и последен затваряше магазините. Стоката излиташе от рафтовете, а на нейно място долитаха любимите “алековки”. Всяка вечер той трепетно ги броеше по един, два пъти. И още по веднъж. За късмет. На другия ден минаваше с банкнотите от първия клиент по небръсната си муцуна “за сефтето”. Стар обичай, който дори не помнеше, от къде се беше появил.

Какво стана изведнъж. Нищо не разбираше. Преди Гърция беше извор на узо, салати и приятен загар. Беше повод за коментари през цялата зима, къде е било най- евтино и най-вкусно. А сега… Стачки, фалити, безработица, пълна мазаница. Не разбираше, как могат нещата да се сринат толкова бързо. Ужасът му се увеличаваше от страха за гръцките банки. Преди сметката му беше прилична. После я закри и премести парите в трезора.

Сега и той-ставаше все по-ненужен. Бензинът скочи. Тъкмо си купи нова кола и каква стана тя? Любимите му мариновани пържоли поскъпнаха драстично. Принуди се да мине на наденици със съмнително съдържание. Дори скоро разбра, че маринованите пържоли се мариноват, за да не им личат годините. Ракията вече не му се услаждаше. Трябваше да купува по десет шишета само за да ползва отстъпки. С бира се наливаше някак механично. Като гледан филм му се струваха предишните дълги софри и целонощни запой. И цигарите поскъпнаха. Пушеше нещо, което не приличаше на нищо.

И то не му се услаждаше. Неговият прост приятел постоянно разказваше някакви теории, четени из интернет. Скапаният интернет, с него още от самото начало бяха на “Вие”. Сякаш инстинктивно усещаше, че той е виновен за тази каша. Приятелят цитираше някакви макроикономически показатели, някакви простотии. Вече нищо не разбираше. Защо не му вървеше стоката, мамка и. Нищо не беше както преди.