Едно мнение

От библейски времена насам агнето е схващано като символ на
жертвата, която се прави в името на някаква кауза, например изкупването на чужди грехове. В култовия роман “Мълчанието на агнетата” на Томас Харис (1988), както и в едноименния филм с участието на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър (1991, пет оскара) е описан ужасът от това да отговаряш за грешките на другите, като тихо чакаш да настъпи последното ти утро.
Оказва се обаче, че агнетата могат сами да тръгнат към жертвения
камък. Че даже и да се натискат кое по-първо да се покатери върху него.
Агнетата в Мрежата. Десетките социални мрежи, от които Фейсбук е
най-популярна и с най-много клиенти, неусетно превърнаха около един милиард потребители на интернет в най-обикновени агнета, които всеки момент могат да бъдат пожертвани. В името на някоя най-обикновена кражба, или просто така, за удоволствието на някой извратен ум. А такива извратени умове в милионно количество отдавна върлуват в
киберпространството. Освен в потенциални жертви на криминални
атаки, агнетата в Мрежата доброволно и за много от тях незабелязано се превърнаха в отворени страници за специалните служби, банковите разузнавания и маркетинг агенциите от всякаква величина. В сравнение с това тотално наблюдение и контрол върху огромни маси от хора ужасите от романа на Джордж Оруел (псевдоним на английския писател Ерик Блеър)
“1984” изглеждат като забавление за малолетни. И наистина са.
В продължение на столетия на Запад важеше правилото “Моят дом е моята
крепост”. Това, заедно с култа към т.нар. privacy (жаждата за уединение и
лично пространство) доскоро бяха сред сновните парадигми на западния начин на живот. Бяха, но вече не са. Зпадняците редадоха собствения си дом и вече не знаят как да си го върнат. Защото глобалната компютърна мрежа позволи достъп до невиждани преди количества информация, но извади
на показ и личния ни живот. Или поне животът на онези, които се подлъгаха по песните на хищни сирени, нашепващи омайни слова за ползата
от социалните мрежи, за силата на виртуалното приятелство и за сладостта
на анонимната любов. Кой знае защо, сирените не споменават
нищо за вредата от същия този виртуален живот. Накратко, тази вреда се
крие във факта, че компютърните общества и групи, виртуалното
приятелство и анонимната киберлюбов нямат каквато и да е еволюционна
база. А ние сме такива, каквито ни е направила еволюцията. Е, може да е
имало и някакъв шоков фактор, който някои наричат “интелигентен дизайн”,
но тази хипотеза остава спорна. Вярно е, че за едно човешко дете, родено в компютърната ера, животът в Мрежата изглежда естествен и
то си играе с компютъра по начин, недостъпен за неговите родители. Но
също така е вярно, че мозъкът на това дете като брой неврони (100
милиарда) и като количество връзки между тях едва ли е различим от
мозъка на едно неандерталче, родено 500 столетия преди това, което на
свой ред прави над 2000 поколения. Няма защо да се лъжем, ние не
сме нищо друго освен съвкупност от формираните у нас в продължение на
хиляди поколения качества, емоции и умения. От цвета на очите ни, през
особеностите на характера, та чак до склонността ни към различни
заболявания – всичко това е наследство от забравените ни прадеди. По
повод на тези думи, изтеглете и гледайте един разтърсващ филм “Сенките
на забравените прадеди” (1964) на Сергей Параджанов по едноименната
повест на Михайло Коцюбински. Има и книга за човешкия род от Карл Сейгън
и Ан Друян, която неслучайно носи същото заглавие. Всяко едно от тези
три произведения ще ви достави огромно удоволствие.Но да се върнем на темата. Докато информационната среда, която обитаваме, се промени драматично само за 64 години през 1946 е изкаран на пазара първият търговски цифров компютър ENIAC или
даже само за 40 години (преди толкова време е родена Мрежата), то за
този период биологичната ни основа изобщо не претърпя промени. И нямаше
как да претърпи, затова досега бяха нужни много поколения. Предстои ли
ново, шоково напускане на еволюционните коловози, които превърнаха
нищожните, подобни на мишки млекопитаещи, мотаещи се в краката на
динозаврите преди 65 милиона години, в единствен доминиращ планетата
биовид? Ако е съдено това да се случи, ще го видят още внуците на нашите
внуци. А може и по-рано да стане. Но това ще е някога. А сега за
съжаление ще трябва да решаваме поредния тежък проблем, който част от
двата милиарда ползватели на Мрежата сами си създадоха. Проблемът на
агнетата, станали жертва на собствената си наивност. Или по-точно казано
на собствената си глупост. Защото какво друго освен глупост в чист учебникарски вид е да си дадеш личните данни в Мрежата, където
може да ги набара всеки, когото не го мързи да ги потърси? И в
допълнение да обясняваш най-старателно къде се намираш и какво правиш, какво обичаш и от какво се страхуваш? Че и да ходиш на срещи с
непознати, представили се под фалшива самоличност, при което идеята за
жертвения агнец може да получи съвсем конкретна и буквална реализация? Разголването (пряко и преносно) на личността в Мрежата е като в някаква извратена приказка за Червената шапчица, която сама моли вълка да дойде и да я изяде. Което той често прави с удоволствие. И
дори да го хванат после, за изядената Червена шапчица това едва ли е достатъчно удовлетворение. А за опечалените й родители то още по-малко е
такова. Е, има и някои ползи от глупостта на агнетата. Например когато
укриващи се престъпници вземат, че и те се включат в социалното
празноговорене и снимков ексхибиционизъм по разните му там фейсбуци.
Така наскоро го отнесе един явно не особено интелигентен българин, който сега ще лежи 30 години в затворите на САЩ за
изнасилване, при това в компанията на едри и леко изнервени
афроамериканци. Но това всъщност е добре, защото глупостта трябва да се наказва и изолира. Че иначе много се размножава.
Можем ли да предпазим поне децата си от синдрома “Агнета в Мрежата”? За съжаление, едва ли. Но можем поне да се опитаме да минимизираме щетите. И да се надяваме, че след като се дадат неизбежните жертви, мощните еволюционни механизми ще създадат поколение, устойчиво на виртуалните съблазни.
Много страшни препятствия е прескочил човешкият род, като на моменти е бил близо до изчезване. Преодолели сме глада и чумата и цели 65 години не сме се изтрепали в ядрен Апокалипсис (не че е късно да го направим, де). Така че дано да намерим сили да преборим агнето в себе. Или поне да не го пускаме да блее в Мрежата.