Добре дошли във: www.forumnazapomnenite.com
Ако ви мързи да се регистрирате или не си спомняте паролата си, флезнете с Фейсбук сметката си натискайки бутона който се намира малко преди края на тая страница ...

Join the forum, it's quick and easy

Добре дошли във: www.forumnazapomnenite.com
Ако ви мързи да се регистрирате или не си спомняте паролата си, флезнете с Фейсбук сметката си натискайки бутона който се намира малко преди края на тая страница ...
Добре дошли във: www.forumnazapomnenite.com
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Кефи ли ви?
Дълга на Кебек
Latest topics
» Да събудим форума !
Литературен клуб Icon_minitimeYesterday at 16:57 by vanelo

» A chance to take my little boy home
Литературен клуб Icon_minitimeЧет 02 Ное 2023, 19:43 by vanelo

» ПАК Е ПЕТЪК!
Литературен клуб Icon_minitimeПет 25 Ное 2022, 18:22 by vanelo

» Най дългия електронен роман !!!
Литературен клуб Icon_minitimeПет 02 Юни 2017, 18:55 by Marginal

» Другото ми хоби е музиката ...
Литературен клуб Icon_minitimeПон 07 Мар 2016, 14:09 by Marginal

» Давай Бат Бойко ДАВАЙ !!!
Литературен клуб Icon_minitimeВто 15 Дек 2015, 06:41 by Marginal

» Un québecois bien à sa place ...
Литературен клуб Icon_minitimeПет 23 Окт 2015, 14:58 by Marginal

» A Practical Guide to Free-Energy Devices
Литературен клуб Icon_minitimeНед 18 Окт 2015, 04:29 by Marginal

» Едно от преживяванията на чичо Владо в Канада ...
Литературен клуб Icon_minitimeПон 12 Окт 2015, 12:12 by Marginal

» Жена ви слага ли си го със сина си/ви?
Литературен клуб Icon_minitimeСъб 12 Сеп 2015, 01:58 by Гост

» Слушалките ...
Литературен клуб Icon_minitimeЧет 13 Авг 2015, 05:54 by Marginal

» Кой е арматол Тимотей Венеаминов ?
Литературен клуб Icon_minitimeЧет 06 Авг 2015, 15:26 by bozman

Top posters
Marginal (16898)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
paparazzo (7150)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
myhata II (6266)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
stimi (4915)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
Mr800Days (4254)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
7george (3967)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
danielle (2594)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
Вода (2380)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
fluid (2183)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 
kralimarko (1566)
Литературен клуб Vote_lcapЛитературен клуб Voting_barЛитературен клуб Vote_rcap 

Съфружници
Анонимна анкета само за мъже !!!
Колко кожи сте разпрали?
Дефствен съм
1-10
11-20
21-30
31-40
41-50
51+
Шфестер съм

>>Резултати<<
Създайте собствена анкета

Литературен клуб

+3
Maria
stimi
fluid
7 posters

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Go down

Литературен клуб Empty Литературен клуб

Писане by fluid Съб 13 Ное 2010, 13:29

През лятото на 1968 година се сбъдна най-голямата ми мечта - видях Париж.

Френската гимназия беше поканена за участие в някакъв семинар в Ньойи сюр Сен - предградие на Париж. Естествено, половината от групата гъмжеше от ченгета, които минаваха за "възпитатели". Аз попаднах сред богоизбраните, защото им трябваше някой, който все пак знае френски. А по онова време аз знаех езика по-добре от три четвърти от французите. В една диктовка, измислена специално от Проспер Мериме като тест за нивото на френския, Луи Наполеон беше направил 15 грешки. Аз - три. Като дали едната от трите беше грешка, самият Мериме беше признал, че не знае.
Едва ли някой будистки монах е пристъпял с такова страхопочитание в първия си храм, както аз, когато за първи път влязох в квартален парижки магазин. Там бяха всички неща, които обожавах! Списание "Салю ле копен", дънки "Левис", дъвка "Холивуд", книги на Агата Кристи, постери на Джон Ленън, ботуши "Андре", хляб тип "багет", каубойски ризи "Лии", цигари "Житан", еротичното списание "Люи", водопад от грамофонни плочи, кашони с кока-кола, плюшени играчки и комикси. Миришеше на шоколад и кафе.
Париж винаги ще ми мирише на шоколад и кафе.
Всеки един от тия предмети по никакъв начин не можеше да проникне в България. Или проникваше чрез децата на партийните аристократи, с които беше пълна Френската гимназия, и ги правеше още по-недосегаеми и от бащите им. Като си помисля само какви комбинации съм правил, за да прочета книга на Чейз, да послушам за час плоча на Адамо, Кристоф или Джони Холидей, как съм се унижавал, за да изпуша една-две цигари "Житан" на аванта - лошо ми става.
Влизането в магазина беше първият ми контакт с демокрацията.
Имаше и музикален съпровод - песента на Жак Брел "Не ме напускай"...
"Не ме напускай, ще ти подаря перли от дъжд, дошли от страни, където не вали, а след смъртта ми ще пробия земята, за да покрия тялото ти със злато и светлина, не ме напускай..."
Едно възхитено социалистическо копеле, един храм на пазарната икономика, една песен - уж нищо с нищо не се връзва, пък тогава се върза и до ден-днешен няма развързване!
"Не ме напускай..."
Лятото на 1989 година... Качих в ладата Бебо, който живееше до кино "Дружба", за да поплуваме на "Дианабад". Бебо беше музикант - чувствителен, истеричен, готин - софийско копеле, та дрънка. Пуснах радиото. Прозвуча великата песен "Не ме напускай". Жак Брел беше умрял от рак. С Бебо спряхме да си разправяме клюки. Спряхме да коментираме колко е готино на Запад и колко гнусно - в България. Спряхме да гадаем кога ще паднат комунистите. Мълчахме и слушахме дрезгавия глас на белгиеца, който съдържаше всичко - и молба, и закана, и воля за живот, и познание за края, и отчаяние, и надежда, и мъка, и вяра, и самота, и възторг, и копнеж, и дух, и смисъл, и невъзможност да се живее иначе...
"Не ме напускай... Трябва да забравим всички, да се забравим ние самите, да забравим времето, което убива с удари от "защо" сърцето на щастието, не ме напускай... Не ме напускай... Не искам повече да говоря, не искам повече да се моля, аз просто ще се скрия ей там, за да те гледам как танцуваш и се усмихваш, за да те чувам как пееш и ликуваш, остави ме да стана сянка на сянката ти, сянка на ръцете ти, сянка на кучето ти, не ме напускай, не ме напускай..."
Беше слънчев ден. "Не ме напускай" свърши. Продължавахме да мълчим.
А после, без никакъв преход, пуснаха песента: "Партизани, партизани, легендарни синове, на полета, на балкани, на села и градове, партизани, партизани, на челата със звезди - от вашите тъмни поляни свободата, свободата се роди..."
- Спри колата! - кресна задавено Бебо.
- До кенефа ли? - попитах като глупак.
- Спри колата, тиняк!
Отбих някъде около Семинарията и го погледнах. Беше станал целият блед, напрегнат, гледаше налудничаво, а от очите му течаха сълзи.
От контраста между "Не ме напускай" и "Партизани" Бебо беше получил нервен припадък.
Спрях веднага радиото.
- Тръгваме ли? - попитах след малко.
- Къде?
- Нали ще плуваме?
Бебо се овладя. Погледна ме право в очите. И бавно, тихо, глухо, отчаяно и страшно отсече:
- Защо да плуваме? Къде да плуваме? Не разбра ли, че отдавна сме мъртви?!
Хвана сака си и слезе от ладата...
Срещнах го миналата седмица, четиринайсет години по-късно. Продаваше марули и ряпа до пазарчето на "Графа". Изглеждаше по-вехт от хартията, в която увиваше зеленчуците.
- Как си, Бейб?!
Бебо се ухили с беззъбата си уста. Копчалъкът му беше разкопчан. Косата - окапала. Кожата - тъмнокафява, пъпчива, мазна. Дългите му пръсти на музикант бяха черни от цигарите. Вонеше на ракия.
- При Живков си беше най-гот, копеле! Най-гот си беше при Живков! Купи си една репа, бе, да те перем у копелето!
Оставих му левче и побързах да се изнижа.
През 1992 година се връщах окончателно от Индия. От летището взех такси до "Патриарха". Помолих шофьора да пусне радиото.
Трите най-решителни години - от 1989 до 1992-а, прекарах на петнайсет хиляди километра от България.
Всеки ден, минута по минута се бях псувал, че съм изтървал най-важното събитие в живота си. Проклинах мига, в който се бях съгласил да работя в безсмисления културен център на още по-безсмисленото Министерство на културата.
Помолих шофьора да пусне радиото. Бях закопнял да чуя как я пеем тая песен - демокрацията.
"Имаш ли парички - обичан си от всички, нямаш ли парички - ще те мразят всички! Мъни, мъни, мъни, животът е пари, мъни, мъни, мъни и хубави жени!"
Шофьорът си тананикаше, барабанеше по кормилото и се удряше по бедрото в такт с Кондьо.
Само очите му не се смееха. В тях се беше насъбрала нечовешка умора.
Беше слънчев ден. Приличаха си като две капки вода с деня, в който с Бебо бяхме тръгнали на плуване.

Валентин Пламенов
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Нед 14 Ное 2010, 10:01

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
­ Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
­ Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...

Аз няма да умра като хората.

Любомир Левчев
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Нед 14 Ное 2010, 16:28

Събужда ме някакво тръсване на автобуса. Понечвам да сваля слънчевите очила, с които съм заспал, но се отказвам – защо да издавам, че съм се събудил.
Гледам я.
Полуобърната към мен, моята спътница е отпуснала глава до собственото си отражение в стъклото на автобуса, а зад нея препускат дървета, слънчогледови поля, покриви на селски къщи, изорани ниви, окосени ливади, далечни планини. Изглежда спокойна.
Гледам я – полупритворени устни, омекнала от дрямката шия с изящна извивка, слаби, но заоблени рамене, длан удобно притисната между бедрата.
Няколко часа по-рано на автогарата, жена ми и дъщеря ми ме изпращаха за София. Оттам трябваше да летя за Америка. Аз се прибирах пръв, те щяха да дойдат едва в края на лятото. Бяхме подранили доста, седяхме на сянка, пиехме кока-кола и гледахме мълчаливо хора, които се разделят. Беше горещо и душно. Не знаех как да се справя с този ден.
Дъщеря ми играеше нещо с мобилния си телефон, жена ми се бе зачела в списание. Исках да ги помоля да си тръгнат, нямаше смисъл от това стоене тук, но не го направих. Извадих единия от фотоапаратите си и се захванах да му почиствам обектива. Свърших и това и се загледах в една заспала пред бозата си баба, която отвреме-навреме се сепваше и се озърташе да не е изтървала автобуса. Кой ли автобус е за теб, бабо? Какво ли сънуваш?
После забелязах висока русокоса красавица, която оживено разказваше нещо на компания от няколко момчета и момичета, отвреме-навреме избухващи в смях.
Автобуът дойде, взехме си довиждане с моите изпращачи и ги помолих да си тръгнат преди да съм потеглил – не понасям раздели. Изчаках останалите пътници да се качат и влязох последен.
Колкото по- късно, толкова по- добре, мислех си. Истината е, че всяко пътуване ме изкарва от равновесие, което и без това трудно поддържам.
Номерът на билета ме отведе на най-задната седалка, където трябваше да заема празното място между двама младежи. Напоследък прекалената физическа близост ме кара да се чувствам неспокоен- твърде дълго ли живея в Америка? Но не ми се говори за Америка в този разказ, нито какво търся там.
Не мястото ми в нея ме вълнуваше сега, а мястото ми в един автобус между двама млади мъже, прекалено тясното място, господи- колко клаустрофобично ще се чувствам там с лакти опряни в лактите на други, опряни в лактите на трети. Защо не си облякох нещо с дълги ръкави, защо! Взех да се суетя прав, да си тъпча фотоапаратите в багажното отделение, отлагах до последно сядането. Автобусът потегли бавно. Зави надясно и видях, че жена ми и дъщеря ми все пак бяха останали на автогарата. Гледах ги как се смаляват, после ги загубих.
- Няма ли никой до теб?- Чух зад себе си бодър женски глас и се обърнах. -Русата красавица, която забелязах преди да се кача, си проправяше път зад мен, насочена към моето място, усмихвайки се на едно от момчетата. Хвърли ми безразличен поглед. – Това вашето място ли е? – Автобусът беше пълен с изключение на еднa-две празни седалки.
- Не, не е. – бързо отговорих и продължих да се преструвам, че си донамествам багажа.
- Е, Жоро, идвам при теб значи!- Радостно извика момичето на момчето и обгърна с ръце врата му. – Само да си взема списанието. – Аз отправих наум една благодарствена молитва, извадих от раницата си романа, който нямах търпение да започна, и се запътих към нейната освободена седалка. До прозореца седеше млада, приятно изглеждаща жена с тъмни очила.

- Закъде сте?- питам я вместо поздрав и, настанявайки се поглеждам снимката на автора на задната корица на романа. Хубав черно-бял портрет на писател, малко банален, но хубав.
- За София. А вие?
- Също. А после? – Нещо ме кара да не допускам, че пътуването й свършва там.
- Маями. – с топла усмивка отвръща тя.
- Там ли живеете? – Обръщам книгата и се наслаждавам на дизайна на предната корица.
- Не. Оттам тръгвам за Карибите. – Гласът й е мек, напевен и успокояващ.
Питам я още нещо и тя пак ми отговаря. Разгръщам романа, но вместо да започна с първото изречение, завързвам малък разговор с непознатата. Разбирам, че е крупие, работи в казиното на един от онези огромни пътнически кораби и в следващите осем месеца няма да се върне в България, която обича най-много на света. А тя е обиколила света. Била е къде ли не, правила е какво ли не.
Това е обаче последният й тояжкас. Последният. Чувал съм и друг път това от мои приятели, които пътуват и знам, че пак се качват, когато им свършат парите. Нещо в тона на тази непозната обаче, ме кара да вярвам, че при нея ще е наистина така. Тя ще се върне в любимата си Варна и ще прави това, което винаги е искала да прави. Неусетно се хващам, че не спирам да й задавам въпроси един след друг, а тя кой знае защо отговаря на всеки и ми дава да разбера, че няма нищо против да я питам какво ли не.
После идва неин ред. Къде живея, какво работя. Лос Анджелиз? О – фотограф! Колко хубаво! Никак не обичам да ме разпитват случайни хора, но този път усещам, че отговарям охотно на всеки един въпрос идващ от нея.
Kакво снимам?
Ами- каквото ми поръчат – хора, сгради, напоследък все повече сгради. Всъщност, колкото повече опознавам хората, толкова повече ми се снимат сгради.
Тя е учила скулптура, но обича да фотографира и да бъде снимана. Скулптура! -на свой ред възкликвам аз.
Не, не – бърза да ме успокои тя, аз се оказах много лош скулптор -
добра съм с ръцете, но не обичам да рискувам. После се засмива – сигурно затова съм отлична като крупие.
Говорим откровено за всичко, изчакваме реда си за следващия въпрос, установяваме колко общи преживявания сме имали в тези чужди земи.
Земята, на която принадлежим обаче лети покрай нас, заедно с малкото часове, които имаме да прекараме в нея. Останалите пътници гледат американска комедия по мониторите в автобуса или спят. След няколко часа разговори и двамата се умълчаваме, отдръпваме седалките си назад, усмихваме се един на друг и отпускаме глави на облегалките. Лактите ни се допират. Преди да се унеса в дрямка, отбелязвам наум, че още не съм видял очите й, скрити зад тъмните очила. Нито тя- моите.
Унасям се във възможните продължения на това пътуване.
Едно – тя зарязва кораба и идва при мен в Калифорния. Аз напускам семейството си, отиваме с нея да живеем в Мексико. Тя ще вае скулптури, аз ще ги снимам и ще ги продаваме по интернет.
Две – аз напускам семейството си и Калифорния, качвам се на нейния кораб като фотограф, снимам красиви острови и лазурни брегове за календари, а вечер я ревнувам от комарджии.
Три – и двамата се връщаме в България, където всъщност ни е мястото. Правим истинско изкуство, докато умрем от гладна смърт.

Някакво тръскане на автобуса ме събужда. Не помръдвам. Ръцете ни са долепени една до друга. Не мога да отделя поглед от нея. Осветена от късното следобедно слънце, кожата й има медния блясък на тракийски накит, а главата й е очертана със златист контур. Има продълговати мускули, кожа потъмняла от седмици прекарани в крайморски град, всяко косъмче по раменете й трепти в светлина. Има леко изпъкнали вени на ръцете и лице, създадено да бъде рисувано.
Тялото й е тяло, до което би бил щастлив да се събудиш. Близостта й обаче не рисува еротични картини, а те кара да си спомняш улици от детството. Топлината й е топлина на чужд град, събирал слънце и узрял за любов, град който те кани да останеш в него. Красотата й не те спира при себе си- води те към друга красота.
Кой знае защо опитвам да разчета ситния марков надпис на очилата й. И докато го правя, изведнъж забелязвам, че под моето отражение в тъмните стъкла ме гледат спокойно нейните току що събудени очи. Тя се усмихва леко и сваля „Prada”-та си. Има най-красивите очи в цвят сепия. Аз също свалям очилата си и разтривам клепачи.
Докато чакам светът да дойде отново на фокус ми минава наум, че от следващото изречение ще стане ясно дали животите ни ще останат такива, каквито са, или ще ги разбием както обещава романът, който още не съм започнал да чета. От разговора ни преди това зная, че е отседнала в хотел и е сама тази вечер. Аз също.
Подозирам, че невинна покана за по едно последно питие в нощна София ще завърши в хотелска стая, а после един Бог знае дали някой от нас ще лети сутринта за някъде. Внезапно осъзнавам, че в този момент нямам никакъв кой- знае колко силен контрол над решенията си.
За пръв път откак се помня, отдавам живота си в ръцете на непознат човек и се моля този непознат да е благонамерен. Жена ми, дъщеря ми, родителите ми, приятелите… дали ще ме разберат? Няма как да не ме разберат, ако знаеха какво ми се е случило, ако я видеха както аз я гледах, ако докоснеха топлината й както аз я докосвах.
Едно нелепо тръсване на автобуса внезапно разделя лактите ни. Сега само косъмчетата на ръцете ни се допират, опипват се. Кожата ми копнее за нейната кожа, изгарям за близостта й, и въпреки това… въпреки това нямам онзи копнеж да я целувам навсякъде, да я галя навсякъде, да проникна в нея.
С всяка своя клетка зная, че ако го направим, това би било най-естественото и меко проникване в друг човек. Но дали ще е нещо повече от повтаряне на това, което вече изживяваме?
Понечвам да кажа нещо. Не зная какво, просто тази пауза не може да продължава вечно. Не успявам. Просто нямам какво да изрека.
Тогава тя безмълвно стопява разстоянието между лактите ни, ръката й е изцяло върху моята ръка, тя прелива себе си в мен, заедно с безкрайната си топлина, спокойствие и нежност. Продължава да ме гледа с кафявите си очи, гледа ме, докато най-сетне разбера.
Няма нужда от думи.
Няма нужда от действия.
Няма нужда от смяна на посоки в животите ни.
Няма нужда да изоставяме тези, които обичаме, за да обичаме други, които ще ни изоставят.
Няма нужда от нищо.
Няма нужда от нищо.
Няма нужда от нищо.
Отпускам се. Затварям очи.
Оставям в мен да проникне топлината на тази непозната.
Тази непозната топлина.

Варна – София – Сан Диего

З. Карабашлиев
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Нед 14 Ное 2010, 16:35

fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Нед 14 Ное 2010, 17:52

Това е много хубаво, Мила! :-)
stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Нед 14 Ное 2010, 17:56

Мила е много хубаво име, но аз не се казвам така... :)
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Нед 14 Ное 2010, 18:02

Моя е грешката...Използвах го за нежно обръщение, защото ми хареcа това, което правиш - не за име...:)
stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Вто 16 Ное 2010, 04:09

В една мръсна като улично коте февруарска утрин ме стреснаха пиянски викове:
- Копелета, Даниела умряяяя! Умря Даниела бе, копелетааа!
Надникнах под прозореца с гурелясали от безсъние очи.
Крещеше Чушката бивш строителен инженер, а сега шофьор в п о г р е б а л н а агенция "Сладък рай".
Разсъних се окончателно. Сипах си вода от чешмата, гребнах четири лъжици нескафе, разбърках и го изпих на екс.
Даниела беше к у р в а т а на махалата. Направи няколко поколения копелета от "Патриарха" мъже.
След малко се събрахме на ъгъла на "Патриарха" и "Крум".
Чори - полковник от армията, когото след седмица щяха да съкратят.
Балубата - атомен физик, който сега държеше магазинче за цветя на "Данте".
Кенеди - в предишния си живот - шеф на протокола в Министерството на земеделието, който сега продаваше "Труд" и "24 часа" по улиците.
Ицо Тупана - бивш служител на МВР, сега нощен пазач на чейндж бюро.
Фъшкията - бивш барман, днес собственик на заложна къща.
Ампето - реститут, едно време - актьор в Народния театър.
Ринго - бивш диригент на духов оркестър към Строителни войски, днес - клошар.
Чомбе - скулптор на свободна практика, а винаги алкохолик.
И аз.
Появи се, разбира се, и вечната бутилка с ракия - подавахме си я както едно време един на друг с премръзнали пръсти.
Напихме се по мъжки.
В нашата махала хомо-сексуалистти няма.
Всякакви ги има, но хомо-сексуалистти - не...
И като породисти софийски копелета, без много-много да приказваме, започнахме да действаме.
Фъшкията извади една бала петдесетачки и ги даде на Чушката, като рече през зъби: "Искам да я п о г р е б е м като държавен глава, копелета!".
Речено - сторено.
Кенеди направи подробен план - както е по протокол.
Агенция "Сладък рай" пое всичко по п о г р е б е н и е т о.
Ицо Тупана намери връзки в Централни гробища. Уреди Даниела с парцел за най първи мъртъвци.
Чори докара една гвардейска рота на гроба.
Балубата направи за всички нас по един венец с лента: "На незабравимата Даниела от вярната й публика".
Кенеди пусна портрета й в траурните колони на "Труд" и "24 часа", под който аз написах: "Животът е сън, смъртта - пробуждане".
Написах и траурното слово на Ампето, а изпълнението му в Ритуалната зала разплака всички ни.
Даниела лежеше в ковчега - мъничка, свита, измъчена от бедност.
Понесохме тленните й останки - ние, побелелите мъже със сърца на момчета.
Кварталната к у р в а Даниела умря, след като ни се раздаде докрай. Живя сякаш заради нас. Изчака ни да се оженим. Да отгледаме децата си. Заради нейните уроци в секса в нашата махала рогоносци няма.
Всякакви ги има, но рогоносци - не...
Даниела умря в пълна мизерия.
Не спечели нищо от тялото си. С това тяло другаде щеше да направи пари. Много пари.
Но тя ни научи, че на тоя свят не всичко и не всеки се купува.
Сега разбирам - благодарение на нея в нашата махала помияри няма.
Всякакви ги има, но помияри - не...
Стигнахме до гроба. Пиехме и слушахме на касетофон любимата й песен на Адамо: "Падай, сняг, тази нощ ти няма да дойдеш при мен..."
И времето уважи скръбта ни - заваля бял пухкав сняг, точно такъв, какъвто Даниела го обичаше...
След това духовият оркестър на Ринго изпълни националния химн.
Гвардейците, със сълзи на очи, изстреляха девет салюта във въздуха. Началникът им - наплашен допреди малко капитан, за първи път се изпъна уставно, като истински български офицер, и страшно промълви: "Да си любят пичката майчина всичките!"
Спуснахме Даниела в гроба.
Хвърлихме по буца пръст върху ковчега й.
После сложихме бюста, измайсторен от Чомбе - Даниела като Статуята на свободата.
Каменната Даниела ни гледаше като жива и сякаш казваше лафа си от едно време: "Идвайте при мене, де, специална покана ли чакате?"
Отново беше опънала каменни цици, отново беше млада и горда.
Отново си беше Даниела.
Мисля, че това беше най-стойностната работа на Чомбе, защото си беше вярвал, докато твори.
В нашата махала бездарници няма.
Всякакви ги има, но бездарници - не...
После отидохме в Траурния дом. Мешахме ракия, водка, вино и замезвахме със сладки.
Искахме това погребение никога да не свършва. И повече никога да не се разделяме - групата изхабени от живота мъже на средна възраст, групата на Даниела.
И пак Адамо отнейде припяваше: "Тъжна сигурност - студът и отсъствието, тази отвратителна тишина, бяла самота..."
Снегът продължаваше да вали тихо, странно - така може да вали само над гробища.
Размечтахме се - мълчаливо, страстно, както мечтаят софийските копелета.
Мечтаехме как, след като отгоре ни дръпнат шалтера, Даниела ще ни чака в Отвъдното.
Един по един.
Както ни чакаше на "Патриарха".
Пак ще бъдем нейните момчета, които тя ще направи мъже.
Пак ще бъдем заедно.
Пак ще си бъдем ние - копелетата на "Патриарха".
И тоя път няма да проиграем живота си.
Тоя път няма да се оставим червено-сините капути да ни скарат, разделят, а после да ни смачкат един по един като дървеници.
Никога повече няма да тръгнем след лидери, които вместо да правят демократична държава - за каквато копнеем, откакто се помним, използваха мечтите ни за две дейности - да крадат и да любят на аванта.
Бяхме, както винаги, на крачка от мечтата си.
Оставаше само последният да изгаси лампата.
И "Патриархът" да опустее.
Съвсем близо е тоя ден, съвсем близо...
В нашата махала безсмъртни няма.
Всякакви ги има, но безсмъртни - не...

Валентин Пламенов
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Maria Вто 16 Ное 2010, 15:40

.


Последната промяна е направена от Maria на Пон 22 Ное 2010, 12:54; мнението е било променяно общо 1 път
Maria
Maria
Пописва
Пописва

Female
Aquarius Dragon
Брой мнения : 412
Рождена дата : 08.02.1977
Възраст : 47
Местожителство : Urbi et orbi
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Сря 17 Ное 2010, 09:31

А чела ли си това, Мария?

При всички премеждия, каквито да бяха,
Той от нищо и никого не бе чувствал уплаха-
Той беше храбър наистина
Така че, когато
В една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън,
той каза си:”Нищо!
Навярно е сън!”
И сигурно имаше за себе си право
Да го казва с такова убеждение здраво-
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: “Никой!”
и влезе си пак
И пак беше прав така да си казва,
но този път усети как страх го полазва-
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен до там,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

Жак Превер
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Maria Сря 17 Ное 2010, 11:49

.


Последната промяна е направена от Maria на Пон 22 Ное 2010, 12:56; мнението е било променяно общо 1 път
Maria
Maria
Пописва
Пописва

Female
Aquarius Dragon
Брой мнения : 412
Рождена дата : 08.02.1977
Възраст : 47
Местожителство : Urbi et orbi
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Сря 17 Ное 2010, 12:57

Запомнила съм за Рьорих! Ще ми бъде приятно този ден да дойде, но няма да посмея да ти бъда коректор. :)
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Maria Сря 17 Ное 2010, 13:24

Но за мен ще е чест...
Maria
Maria
Пописва
Пописва

Female
Aquarius Dragon
Брой мнения : 412
Рождена дата : 08.02.1977
Възраст : 47
Местожителство : Urbi et orbi
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Сря 17 Ное 2010, 14:34

И за мен ... да се запознаем! :)
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Maria Сря 17 Ное 2010, 14:42

:-)
Maria
Maria
Пописва
Пописва

Female
Aquarius Dragon
Брой мнения : 412
Рождена дата : 08.02.1977
Възраст : 47
Местожителство : Urbi et orbi
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Чет 18 Ное 2010, 04:54

ПОСЛЕПИС

Свърши ми хартията.
В островърхи корабчета
около света тръгвах,
на закуска,
докато кафето ми беше до коленете.

Старателно се упражнявах
в майсторенето на клади,
и на синоними –
451 пъти,
защото забравих гората на думите.

Изписах я на обещания.
Рисувах къща с комин и
момиченце с цвете.
И вместо хляб, по водите
пусках заклинания в бутилка.

Бърсах си сълзите.
И прах.
Опаковах подаръци.
Разделих я с клошари.
Засенчих прозорците.
Направих хвърчило. С дъга на опашката –
заиграх се в нюансите.
Подредих цветни колажи.
Репетирах в чернови.
И ги пазя. Разкъсала съм оригиналите.
Натъпках я в сватбените си обувки.
Оставих бележка,
че ще закъснея.
Измислях си оригами.
Написах домашното на сина ми.
И писмо до татко.
Научих се да правя самолетче
на 1000 и първия опит.

Свърши ми хартията.
Мастилото
ще го изпия до дъно
в зеницата на гарван.

Лора Скорчева
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Чет 18 Ное 2010, 18:13

Тя се прибра, погледна в пощата – имаше няколко писма…отново сметки, помисли си. Отключи вратата, в коридора я посрещна огромна космата топка. Това беше същото коте, което беше прибрала от улицата преди година. Котето, което нейният съпруг беше спасил от гумите на огромен джип, но сам попадна под тях. Малкият рижав котарак, заради който той си отиде така нелепо. Тя нямаше сили да го остави на улицата, в такъв случай смъртта на мъжа, когото обичаше щеше да бъде напразна.
Преди година на същия този ден, тя прибра малкото невинно същество. То й беше утеха, напомняше й за Него. Мислеше, си че ще намрази живота, ще намрази всичко, просто ще си седи и ще чака да умре…просто ще съществува, без да живее…не беше права. Това животинче в крайна сметка изпълваше донякъде живота й. Осмисляше го. Беше й трудно, но не беше самотна. Имаше кой да я посрещне след тежкия ден, имаше кой да полегне в скута й, когато я болеше нещо…имаше кой да й помърка успокоително, когато имаше усещането, че ще се удави в сълзите си, пролети за Него…В крайна сметка, Той за сетен път се беше погрижил за нея…беше спасил това невинно създание от гумите на надрусания младеж, откраднал джипа на баща си.
За една година, котаракът беше пораснал ужасно много. Беше рижав, с големи светлокафяви очи, с пухкава козина и масивно тяло. Хората казват, че котките не се привързвали към стопаните си, а към дома. Това не беше валидно за нейния “малък” Рижко. Той просто я обожаваше. Понякога тя имаше чувството, че душата на съпруга й сякаш се беше вселила в него…
Огромния котарак я посрещна, галейки се нежно в краката й и мъркайки. Тя се усмихна, някак тъжно. Връщаше се от гробището. Наведе се да вземе в ръце животинчето, отиде до спалнята и гушкайки го, се обля в сълзи. Рижко седеше и търпеливо понасяше сълзите, който мокреха така старателното облизаната преди малко от него козина. Тя плака, докато не се изтощи и заспа.
Съвсем беше забравила за писмата, които извади от пощенската кутия. Едно писмо беше паднало от масичката на пода. Когато се събуди на другия ден, цялата подпухнала и с главоболие от сълзите, които бяха бликали като фонтан цяла вечер почти, Рижко вече не беше при нея. Беше легнал до масичката, върху писмото, което беше паднало…Тя погледна към пощата, видя, че са само сметки, които вече беше платила и ги изхвърли в коша, даже без да ги разпечатва. Не беше забелязала върху какво лежи котарака. Тя се отправи към кухнята, за да направи закуска на себе си и на лакомото същество, което осмисляше дните й последната една година. Днес беше почивен ден и тя беше решила, след като закуси да си направи едно хубаво силно кафе и цял ден да се излежава на креслото пред телевизора. Беше решила да се отдаде на “активна почивка”, както обичаше да се изразява Той за редките дни, в които двамата прекарваха заедно, излежавайки се и мързелувайки целия ден. Понякога просто си седяха и си мълчаха…те бяха щастливи и не се чувстваха самотни дори и в мълчанието си. Имаха силна и много дълбока емоционална връзка. Тя вече беше започнала да свиква /поне така си мислеше/ с неговото отсъствие. Котето й помагаше много.
Тя си приготви кафето, взе дистанционното на телевизора и се настани удобно на огромното кресло пред телевизора. Беше изключила телефоните. Днес не искаше да говори с никого. Не беше тъжна, просто искаше да се полюбува на тишината и спокойствието на сивия есенен ден. Не искаше да мисли. Беше изпразнила главата си от всякакви мисли и просто се опитваше да се разтовари от напрежението, което усещаше в цялото си тяло.
Тя повика котарака при себе си, но той за първи път не дойде. Седеше до масичката и я гледаше с големите си кръгли очи. Опита се да го примами, да привлече вниманието му с любимата му играчка, но той просто си седеше там и я гледаше…Тя се изненада и с неохота, но водена от любопитство, породено от реакцията / или по-скоро от липсата на реакция/ на животното стана от удобното си местенце и се запъти към него с намерението да го отнесе на ръце пред телевизора, за да й прави компания в запланувания й “мързелив” есенен ден. Когато се наведе да го повдигне нежно, тя видя плика върху който беше застанал котарака.
Беше най-обикновен плик на пръв поглед. Бял. Да точно така Бял, това беше нещото което й привлече вниманието. Плика нямаше подател, не съдържаше и получател. Единственото, което пишеше на него е адреса, на който беше изпратен, незнайно от къде, от кого и кога, защото нямаше дори пощенско клеймо или марка…
Тя взе писмото и котарака и се запъти към удобното кресло. Кафето я чакаше на малката масичка до него, разнасяйки упояващото си ухание из стаята. Седна удобно, зави се с лекото одеяло, което си беше купила преди една седмица. Меко, нежно и леко… напомняше й на птича перушина. Котето се сви в скута й и започна мързеливо и доволно да мърка…
Писмото беше вече събудило любопитството й тя се зае с отварянето му. Не искаше да се бави повече, почувства изведнъж някакъв прилив на енергия, някакво необяснимо но и приятно чувство я обзе… разпечата плика и разтвори сгънатия лист хартия, който беше вътре… Изведнъж, тя просто замръзна. Пръстите й почти изтърваха писмото. Зениците й се разшириха и очите й се ококориха. Котарака усетил вълнението и сърцебиенето й подскочи леко стреснат и я погледна със светло кафявите си кръгли очички недоумяващо.
Писмото беше написано с красив и елегантен почерк, характерен за човек, служещ си с лявата ръка… беше написано от мъж…от къде знаеше тя ли? – това изумително много приличаше на почерка на нейния съпруг. Да този, който загина преди една година и от чийто гроб тя се връщаше в този облачен есенен ден.
Първата й мисъл беше, че си въобразява, след това през главата й минаха редица други предположения кои донякъде възможни, кои малко абсурдни… След като се отърси от първоначалния шок, тя започна да чете писмото:

„Здравей, прекрасна моя!
Нямам думи, с които да ти опиша колко ми липсваш. Последния път, когато те видях листата на дърветата току що бяха пожълтели. Есента ги беше погалила със студената си длан и ги беше обагрила в есенни цветове, сякаш за последно да стоплят сърцата ни с топлите си и ярки цветове…”


Изтръпна! Та нали последния път като се видяха, онзи последен и фатален ден…онзи есенен ден, слънчев и обагрен от есенни краски… Беше толкова красив и обещаваше много усмивки… Беше…- помисли си тя, а после света се срина изведнъж, красивите и топли до преди миг цветове на листата и й изглеждаха като пропити с кръв, слънцето й се смееше зловещо и нещо извратено имаше сякаш в цялата тази красота на един от последните слънчеви и топли есенни дни… те имаха толкова планове, толкова мечти… Но съдбата беше решила друго. Тя имаше друг план. На пръв поглед жестока шега на съдбата, но всичко във вселената е в равновесие. Няма случайни неща. Естествено в онзи момент Тя не го осъзнаваше, не си го помисляше даже. Болеше я. Толкова я болеше, че в онзи момент даже очите й бяха пресъхнали…Не беше в състояние дори да заплаче. Не виждаше и не чуваше нищо друго освен кръвта и смразяващия звук, който се издава при сблъсъка на човешкото тяло с движещ се автомобил. Мозъкът й в онзи момент просто се изключи и поддържаше единствено жизнените й функции, съзнанието й беше преминало сякаш на „автопилот”. Не помнеше кой й подаде една ужасена топка косми в ръцете. Тя пое механично малкото коте и цял ден го стиска до себе си. Не знаеше защо, даже не го осъзнаваше, просто имаше нужда подсъзнателно да се докосва до нещо живо, до нещо топло и успокояващо. Това беше онова лакомо същество, което след една година все още седеше в скута й, онова мъркащо същество, заради което нейния любим пожертва собствения си живот. Просто лошо стечение на обстоятелствата… или може би това е трябвало да стане… това никой не знаеше и не можеше да каже.
/ следва продължение/
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Пет 19 Ное 2010, 03:09

Сега, като четеше това писмо, всичко това отново мина пред очите й като на филмова лента. Тя отново изпита онова усещане за празнота, отново чу онзи тъп и приглушен звук от сблъсъка, отново искаше да заплаче…този път успя. Сълзите й започнаха да се стичат по лицето и да се търкалят като малки перлички, този път и времето плачеше с нея, беше заваляло – спокоен и ситен есенен дъждец…тя притисна инстинктивно котарака до себе си, загледа се през прозореца, а пръстите й, треперейки се опитваха да не изтърват писмото…Но странното беше, че този път не се почувства толкова самотна, въпреки че същите емоции я заляха и днес, повториха се след цяла една година отново, но този път имаше нещо различно. Имаше и едно ново усещане, което все още не знаеше какво е и не успя да го определи. Помисли си, че просто е започнала да свиква с мисълта, че Него го няма. Някак си, макар силна и дълбока, болката започваше да отстъпва място на други усещания. Нали казват, че времето лекувало…помисли си Тя.
Една мисъл в момента не излизаше от ума й. Кой беше написал това писмо, защо така се подиграваха с нея и кой беше този извратен мозък способен на такова мъчение! Кой и Защо??? - това се питаше Тя през цялото време, докато четеше писмото.

„Сега отново е есен…Този път аз съм далеч от теб. Не мога да видя слънчевата ти усмивка, не мога да докосна горещата ти кожа, да погаля меките ти коси…Но мога да ги усетя. Все още помня аромата ти, помня очите ти, погледа ти – съчетал красотата и желанията на зряла жена с невинността и душата на дете. Измина толкова време. Но нищо, всичко ще се оправи. Аз скоро ще мога да те приютя отново в обятията си. Скоро мила моя, скоро.” – така завършваше писмото.

Кратко, изпълнено с много любов, толкова познато и в същото време толкова плашещо.
През целия ден, мисълта й беше насочена към писмото. Каквото и да правеше, не можеше да не мисли за него.
Кой и защо го беше написал? Каква беше тази жестока игра?!
На следващия ден беше на работа. Мисълта за писмото не напусна главата й. Но тя не сподели с никого. Започна да се опитва да убеди себе си, че това е някаква грешка или просто нелепа шега.
Постепенно ежедневието и рутината я завладяха и тя започна да изтласква на по-заден план мисълта за писмото и неговия автор.
Изминаха още няколко дни и съвсем забрави за него.
Но един ден видя същия плик, със същия почерк в пощенската кутия. Още преди да посегне да го вземе, знаеше, че то е там. През целия ден тя имаше някакво особено усещане в стомаха си. За разлика от първия път, тя не загуби много време да се чуди дали да го отвори. Извади ключа от чантата си, отключи масивната махагонова врата на апартамента.
Рижко я посрещна с радостно мяукане и мъркане. Както обикновено, той протегна лапички точно като малко дете, което иска да го вземат на ръце. Искаше да се гушне в косата й. Обожаваше дългата й мека като коприна коса. Всеки път я посрещаше по този начин. Тя се пресегна и го взе в ръцете си. Рижко зарови веднага глава в косите й и обгърна с кадифените си лапички вратлето й.
Тя прекоси коридора с котарака заровен в косата й. Все още държеше белия плик в едната си ръка.
Седна на леглото, внимателно се опита да отстрани животинчето от врата си, докато той продължаваше да се гали в нея.
Събу си обувките и палтото. Остави палтото разпиляно на леглото, а обувките изрита в коридора пред вратата на стаята. По-късно щеше да ги прибере на местата им.
Избута палтото си настрани, колкото да си направи място на леглото. Котарака не пропусна възможността да легне върху затоплената дреха. Мъркаше доволно и блажено, когато най-накрая легна удобно след безброй намествания.
Тя с бавни движения отвори писмото. Стомахът й се сви, изпращайки електричен заряд по цялото й тяло, когато видя отново същия познат почерк. Чувстваше се някак странно. Не можеше да си го обясни. От една страна се плашеше, а от друга изпитваше някакво чувство на облекчение. Странно беше, че по някакъв начин надежда се зараждаше в нея. Казваше си че е глупаво, знаеше че е глупаво. Но въпреки това, тази мисъл я завладяваше постепенно. Надежда…
„Здравей скъпа моя!
Ето, че ти пиша отново. Невероятно е да мога отново да държа молив в ръката си и да пиша. Бях забравил как се пише…След толкова много време в един вид безсъзнание. Тъмнина…
Важното е, че вече съм добре, че вече мога да ти напомня колко много те обичам и колко много ми липсваш.
Има много неща, които не мога да си спомня. Много неща, които виждам са ми непознати. Понякога е плашещо, странно…
Важното е че мога да пиша. Да пиша за мен, да си спомням за теб… Да мечтая… отново.
Зная, че скоро отново ще бъдем заедно.
Ще се върна за теб.
Обещавам !!!
Целувам те горещо.“

Когато прочете цялото писмо, сълзите й отново мокреха лицето й. Ръцете й трепереха…
Тя изпитваше смесени чувства. Едновременно страх и нетърпение. Страх от смъртта, от неизвестното, от загадъчното…
Нетърпение от любопитство, от някакво необяснимо усещане за нещо, което предстои…
По някакъв начин, тя усещаше с цялото си същество, че тези писма не са заплаха. Усещаше го с цялото си същество, независимо, че разумът й се опитваше да активира аларма срещу някаква скрита заплаха.
В този момент тя слушаше сърцето си, не разума.
…Измина още една обикновена седмица, с най-обикновени дни. Работа, пазаруване след работа, топлото посрещане на котето в къщи след дългия работен ден, един два разговора по телефона с приятели, вечеря, гледане на телевизия докато и Рижко се наяде и докато се стопли водата в банята…

/ следва продължение/
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Съб 20 Ное 2010, 01:54

Това е текст от блога на Ивелина Михайлова. Оказа, че няма продължение. Краят остава за вас... Може би авторката не е успяла да напише продължението преди да срещне отново своя съпруг, благодарение на Рижко... А може би тя никога не е била омъжена, не познава живота и затова разказът й е толкова наивен. Това не е литература, а само литературен опит. Когато открих текста, той беше в още по-суров вид...
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Съб 20 Ное 2010, 10:50

Знаеш ли идеята на тоя разказ е много чудесна, ама не знам защо на мен ми звучи като извадка от лексикона на пъпчив тинейджър.
Нещата в живота не се случват никога така. Сега ще се обоснова, защо...това е моята гледна точка и не ангажирам никого....
Първо моята реакция, ако съпругът ми се хвърли да спасява котки без да помисли за последствията, че това би му коствало живота биха били например следните:
-голяма мъка...на всеки би му било мъчно, ако загуби любим човек
-голяма мъка, която постепенно ще даде път на голяма ярост,...защото от какъв зор: Той не е помислил???Той умира, но аз оставам!!!
А, може би е бил нещастен с мен?...Отчаяната постъпка да спасиш не човек, а котка е признак на самота.
Ако е бил щастлив с мен е щял да бърза да се прибере,да седне с мен на масата, да запали свещта, да ми се усмихне и да вкуси от току що приготвената специално за него вечеря и т.н., а не да се хвърля под гумите на автомобили да спасява котки....
Никога няма да запазя котката!!...за да ми напомня за злощастното събитие...Не само, ами бих изхвърлила всичко от къщата и бих напуснала мястото, защото животът продължава и не можеш да се обричаш на самота заради някакъв си спомен..........
Респективно, ако се случи с мен нещо бих искала и любимият ми да постъпи така! Това е любов! Другото е мазохизъм!!!
stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Marginal Съб 20 Ное 2010, 10:56

Пак любимите ми думички: "никога" § "винаги" Литературен клуб 177455 ...
Marginal
Marginal
Администратор

Male
Libra Buffalo
Брой мнения : 16898
Рождена дата : 14.10.1961
Възраст : 62
Местожителство : L'Ile Perrot, QC, Canada
Дата на регистрация : 12.01.2009

http://connectedhealer.weebly.com/#/

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Съб 20 Ное 2010, 11:06

Слушай аз съм човек на крайностите. Мисля, че вече си го разбрал, но това ни най малко не ми пречи да живея в мир със себе си. Просто гледна точка.
Адмирирам това, че тукашните като загубят някой отиват на пътешествие и се опитват да забравят, колкото е възможно по-бързо, въпреки че душата трудно се лекува, но при всички случаи помага...
stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Съб 20 Ное 2010, 19:57

От шума на листата навън...

Ноември ме разбра.И ме прегърна.
Най-топлите си дни ми подари.
Не обеща, че няма да си тръгне.
Не ми свали последните звезди,
а просто ми разказа листопадно
най-хубавата приказка на този свят.

И аз разбрах, че няма да остане.

Но пък повярвах някак в Любовта.
В онази, другата, която не ранява.
А просто съществува. Ей така.
Една любов, която се раздава
на всички тъжни хора по света.


http://caribiana.blogspot.com/?ref=nf
stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by paparazzo Нед 21 Ное 2010, 10:43

Капки.
‎"ЗАВРЪЩАНЕТО НА МАЛКИЯ ПРИНЦ" - ГЛАВА ПЪРВА. ЗАВРЪЩАНЕТО

АВТОР: БЯЛАТА ФЕЯ
Petkova Art на 20 ноември 2010 г. в 21:09

ПОСВЕЩАВАМ ТАЗИ ИСТОРИЯ НА ВСИЧКИ СМЕЛИ ХОРА!

Ще се родя във някой друг - навярно много време ще отмине. Възможно е далече. Не тук... А може на планета с друго име...” Красимир Манев ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ Е АБСОЛЮТНО СЛУЧАЙНА! ГЛАВА ПЪРВА. ЗАВРЪЩАНЕТО Чухте ли новината? Малкият принц се е завърнал!!! Да, точно така, малкият принц на Екзюпери! Виждам учудени погледи, даааа, но няма грешка, това е повече от истина, с очите си го видях, със собствените си очи... Точно си допивах кафето пред Билетен център на НДК и се чудех накъде да тръгна, дали да вляза в МОЛ-а или да побързам да се прибирам, и гледам – отсреща, подпрян на стената, стои той... Но явно и принцът бе пред дилема накъде да тръгне и въобще да тръгне или може би да се прибере обратно на малката си планета. Сега ще ме попитате как го познах... Ами не знам, наистина не знам, предполагам със сърцето, точно както заръчваше Екзюпери – да гледаме не с очи, а със сърце и душа. Дрехите му въобще не приличаха на тези на Малкия принц, беше със сини дънки, обут с маратонки, но не обикновени, а с искрящо бели връзки, сякаш специално приготвени за завръщането му на Земята. Вместо наметало носеше черна фанелка и черно кожено яке. Косата му бе тъмно руса, едно такова меко пепелно русо... Дори само по оттенъка на косата му ще познаете, че е от благородническо потекло, истински принц, не може да е друг... Но най-впечатляващото у него бяха очите и усмивката му! Една жена мина покрай него и го попита нещо, вероятно колко е часът, той погледна мило и отговори нещо, на което тя се учуди. Може би й каза, че няма часовник – че за какво ли му е? – а вероятно и джиесем – нали идва от друга планета – та тя си тръгна малко учудена, но продължи по пътя си. А той остана още един миг замислен с прекрасните си сини, сини, сини очи – сигурно се чудеше какво ли е това джиесем и как би могъл да каже колко е часът, след като няма часовник... Но после явно пак се върна към своята дилема – да се върне там, откъдето идва или да остане поне за малко... Аз усетих коллюбянието му и започнах да се опитвам от разстояние да му предам молбата да не се връща на малката си планета, а да остане тук. Би било толкова хубаво, ако остане... Първият път си тръгна толкова бързо и толкова трагично... И всички се питаха какво ли му се е случило и дали е жив...Но ето, че е тук... Ох, телепатията май не ми се удава много, за съжаление!... Той май се готви да си тръгне... Боже, какво да направя, за да не си тръгне? Та хората имат такава нужда от него, точно от него, не от някой Спасител, имат нужда от истинския малък принц, този, за когото ни разказа Екзюпери... Имат нужда от истински добър човек, който да умее да изслушва и да задава точните въпроси. Да, не да ни казва какво да правим, а чрез един въпрос да ни помогне сами да намерим отговора. Нещо като задачка – закачка от Пенчо Питанката, хахаха... Хаха, ама май съвсем не ми бе до смях, пък и като гледах коллюбянието му, а и моята телепатия хич я нямаше... И докато се чудех така, Малкият принц бръкна в единия джоб на якето си и извади оттам... клещи! Странна работа, какво ли смяташе да прави с тях?... Понятие си нямах, но по-важното е, че както ги извади, така и бързо ги прибра, явно реши, че точно в момента не му трябват. После... еееее, не! Това окончателно ме разби! Не можете да си представите какво направи после – отново бръкна в джоба си, но този път в другия – и оттам извади – тефтер и молив!!! Тефтер? Молив? Не ми се наложи дълго да се питам какво смята да прави, защото той бързо си намери удобно място, където да седне, после разтвори бележника и почна да рисува. Любопитството ми бе твърде голямо. Набързо платих кафето – нали от извество време се канех да тръгвам – и се приближих към него. Там, където бе седнал, бе нещо подобно на стълби, та имаше още място - и аз без да питам, се наместих до него. Той не показа по никакъв начин, че не иска да го приближавам, но аз не посмях да го заговоря. Стоях безмълвна и гледах към тефтера. Трябваше да разбера какво пише или може би рисува... Всъщност след 2-3 секунди забелязах, че е доста съсредоточен, дори може и да не ме е забелязал, кой знае... Ето, вече чета написаното – “Grief changes but never ends.”, а отдолу бе нарисувал розов храст. Моля? “Тъгата мени формата си, но никога не свършва”? Това ми прозвуча почти като “Sorrow will last forever” – прочутата мисъл на Ван Гог... Принцът е тъжен? “Защо си тъжен, принце?” – пак наум го попитах. Но този път като че ли стана чудо, може би този път успях да предам въпроса си по телепатичен път, защото той изведнъж вдигна глава и ме погледна – а аз си мислех, че може и да не ме е забелязал... Че как няма да ме забележи, като се лепнах до него без дори да попитам!... Но голямата изненада тепърва предстоеше. След като ме погледна за един миг, насочи погледа си към небето и каза замислено: - Може да завали, не е лошо да се скрием някъде. Аз мълчаливо се съгласих, защото небето бе повече от мрачно. И тогава изникна друг въпрос – принцът рисува? Значи вече няма нужда Екзюпери да му рисува овца... Сега вече се осмелих да попитам на глас: - А успя ли да намериш човек, когото да опитомиш, така както те учеше лисицата? - Все още не, за съжаление, хаха, но се надявам скоро да го намеря! Това вметнато “хаха” бе толкова сладко и най-вече изпълнено с надежда... “Дано скоро да намери специален човек, когото да опитоми!” – така му пожелах наум, но по всичко личеше, че той е много по-добър от мене в телепатията, защото добави: - За да опитомиш човек, той трябва да е много специален, предполагам, макар че все още не знам какво означава “много специален”. Започва да вали, жалко, че тук няма баобаби, те са огромни и можехме да се скрием под сянката им... Разбира се, ние нямахме кой знае какъв избор за подслон и побягнахме към най-близкото кафе. След като вече нямаше опасност да се намокрим от дъжда и след като бяхме седнали на една маса, той изведнъж ме попита: -А ти как ме позна, как се сети че съм малкия принц? Толкова време ме нямаше на Земята, мислех, че хората са ме забравили или че поне няма да ме познаят, но ето че ти ме позна... – а после добави – Не, не ми казвай, и без да ми казваш, знам отговора – със сърцето, точно както ме съветваше лисицата. Тя ми беше истинска приятелка и понякога много ми липсва... Затова съм тъжен понякога, дори доста често, макар външно да се опитвам да не го показвам, за да не натъжавам хората около мене...
paparazzo
paparazzo
Пише та пише
Пише та пише

Брой мнения : 7150
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by stimi Нед 21 Ное 2010, 11:57

Литературен клуб Realrainbowrosesbyhappy :)

stimi
stimi
Писачко
Писачко

Female
Leo Dog
Брой мнения : 4915
Рождена дата : 04.08.1970
Възраст : 53
Местожителство : На юг от реката
Дата на регистрация : 31.12.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by paparazzo Нед 21 Ное 2010, 13:43

fluid написа:Лора Скорчева[/b][/i]

така де-аз , Лори я познавам от години,та мисля си , редно е да цитираш от къде я "познаваш"..........
-Шефе,писна ми от ей такива"убавелки"........деееееа!!!
paparazzo
paparazzo
Пише та пише
Пише та пише

Брой мнения : 7150
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by paparazzo Нед 21 Ное 2010, 13:48

никога не съм си позволяеал лукса да цитирам,хора,вицове и тн...-без да ги познавам ЛИЧНО,дееееа!!!
paparazzo
paparazzo
Пише та пише
Пише та пише

Брой мнения : 7150
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by fluid Нед 21 Ное 2010, 18:19

paparazzo написа:
fluid написа:Лора Скорчева[/b][/i]

така де-аз , Лори я познавам от години,та мисля си , редно е да цитираш от къде я "познаваш"..........
-Шефе,писна ми от ей такива"убавелки"........деееееа!!!

Разбира се, от сбирките на Лига на разказвачите в клуб "Меморис". Това място не е недостъпно за простосмъртни като мен.
fluid
fluid
Писачко
Писачко

Female
Брой мнения : 2183
Местожителство : София
Дата на регистрация : 22.01.2010

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by paparazzo Нед 21 Ное 2010, 21:24

fluid написа:....Това място не е недостъпно за простосмъртни като мен......

хахахахахааахахахаа
-тази ме зарадва на стари години.
Wink Wink Wink
paparazzo
paparazzo
Пише та пише
Пише та пише

Брой мнения : 7150
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by paparazzo Пон 22 Ное 2010, 03:58

fluid написа:
Разбира се, от сбирките на Лига на разказвачите в клуб "Меморис".

ето какво пишат за тези сбирки:

Била съм на "лигата" 2 пъти. Преди година и сега на последната. Много много тъжно - това, което можеше да се бъде събитие за талантливи хора се е превърнало в трибуна на комлексирани профани, които се опияняват от собствената си простащина. Малцината опитващи се да бъдат истински разказвачи са удавени в бълвоча на останалите и нямат шанс да се контояжкаират с мислещи хора и да се развиват, за да станат наистина добри.
Интересно как "тайните" на 90% от разказващите се оказаха, че са го правили с травестити или животни?! Ужасяваща липса на въображение и което е още по-жалко, ужасяваща невъзможност да предадат свързани изречения в свързана история! Всъщност дори пошлите ви историйки могат да се разкажат интересно, но и това не можахте да направите! Преди 10-15 години поне щяхте да сте скандални, в днешно време и това не сте. Срамота за организаторите - това вече НЕ е лига на разказвачите, това е затворено общество от ексхибиционисти ч****джии (с изв.).
Ако сексуалното ви напрежение е толкова силно, предлагам да почвате със съзтезание кой може най-силно да изкрещи по микрофона х*й или е*а и след това да дадете думата на хора, които могат да си ПОДРЕЖДАТ МИСЪЛТА и тя да е РАЗНООБРАЗНА.
paparazzo
paparazzo
Пише та пише
Пише та пише

Брой мнения : 7150
Дата на регистрация : 13.01.2009

Върнете се в началото Go down

Литературен клуб Empty Re: Литературен клуб

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите